Човекът продължи да говори, а аз продължих да свивам рамене и да кривя лице. Предполагам, че отстрани изглеждахме много смешно.
После вратата зад тях рязко се отвори и влязоха още двама мъже в костюми. Двамата детективи замръзнаха — признак, че новодошлите са важни хора. Размениха си няколко кратки реплики, после единият от детективите ме заобиколи и махна белезниците ми. Веднага вдигнах ръце и разтрих ушите си, което беше един особено щастлив момент в моя живот.
След малко вратата се отвори за трети път и влезе посланик Алан Д. Райзър, придружаван от служител в посолството. Предположих, че са ми свалили белезниците, преди да пристигне, за да не изглежда, че са се отнесли грубо с мен.
Райзър беше с порядъчно разтревожена физиономия и ми каза нещо, а аз умно отговорих:
— Оглушал съм.
Той кимна и каза нещо на детективите. Те ме изведоха от стаята, качиха ме на задната седалка на друга полицейска кола и ме откараха право в една руска болница. Там ме прекараха през една претъпкана разхвърляна операционна и ме настаниха на метална маса на колелца.
Болницата беше мръсна и порутена и не миришеше на онова антисептично вещество, което ти подсказва, че микробите не са добре дошли тук. Скоро един лекар с измъчена физиономия и две забележително едри сестри нахълтаха в стаята. Сестрите ме накараха да легна на масата, а докторът започна да почиства раната на крака ми, като изливаше върху нея някаква бистра течност, а после грубо я избърсваше с марля. После измъкна нещо като клещи и започна да ровичка в крака ми, като очевидно търсеше шрапнела, заседнал в раната.
Споменах ли, че преди това не приложи никакво обезболяващо средство? На него със сигурност му го споменах, дяволите да го вземат — както и на двете некадърни сестри, които със сила притискаха крака ми към масата. Умолявах ги да спрат и ги обиждах с най-мръсните думи, които можете да си представите. Единственото що-годе хубаво нещо в цялото преживяване беше фактът, че отново можех да чувам гласа си. Не че имаше някаква разлика. Докторът беше безмилостно свиреп. Поне три минути злобно бърка в раната ми, докато открие шрапнела, после се забави още няколко минути със зашиването и когато най-сетне свърши, по лицето ми се стичаха сълзи и се потях като товарен кон.
Те излязоха и ме оставиха да стена, да треперя и вторачено да гледам огромните количества кръв по масата. После вратата се отвори отново и влезе Катрина с двамата важни на вид мъже, които бях видял по-рано. Коленете и лактите й бяха превързани и някой й беше дал шал, който да наметне върху скъсаната си рокля.
Тримата дърдореха на руски и макар че гласовете им звучаха така, все едно са под водата, все пак определено ги чувах.
— Катрина, какво правят тия задници тук? — попитах.
Тя се обърна към мен.
— Грешка, Шон. Те знаят английски.
Двамата мъже също се обърнаха към мен, не точно приятелски.
— Здравейте, момчета — ухилих се.
Костюмарът отляво каза:
— Аз съм Игор Стродонов, началник на московски детективи, а това е мой помощник, главен инспектор Феликс Азедински.
Това обясняваше защо двамата детективи в управлението бяха замръзнали в стойка „мирно“. Началникът на детективите в Москва е втори по важност в цялата йерархия на полицията в града.
— Приятно ми е — казах.
От изражението му се подразбираше, че чувствата ни не са взаимни.
— Мис Мазорски ни информира за ваш доста сериозен инцидент.
— Искате да кажете „засада“.
— Да, станало е така — съгласи се той, като се опитваше да звучи като майстор на говоримия английски, какъвто явно не беше. — Това е много неприятно нещо. Голям позор за руския народ. Шофьор капитан е убит с куршуми в главата, а американски адвокати са ранени.
Беше невъзможно да се определи дали говори искрено. Повечето ченгета нямат нищо против адвокатите на престъпниците да попадат в улични престрелки. Смятат го за очарователна ирония на съдбата.
— Имате ли представа кои бяха стрелците? — попитах.
— Всички за съжаление са мъртви.
Лично аз смятах, че в това няма абсолютно нищо за съжаление.
— Значи не знаете? — настоях.
— Има теория. Сега проверяваме. Те са чеченци, което не е добре. Разбирате ли?
— Не, не разбирам.
— Чеченци са много лоши… как казвате? Разбойници, нали? Те убиват американци, за да направят протест. Тероризъм.
Кимнах, все едно разбирах за какво говори. Всъщност изобщо нищо не разбирах. Но пък аз не съм специалист по руската вътрешна политика. Хвърлих поглед на Катрина, която стоеше напълно неподвижна, със загадъчно изражение.
Главният детектив каза:
— Голям късмет да сте живи. Тези чеченци убиват добре.