Двамата си тръгнаха, като ни оставиха да разсъждаваме върху това. Катрина се доближи и ми помогна да сляза от окървавената маса. Тъй като нямахме представа какво да правим оттук нататък, двамата прекосихме двора — тя вървеше, а аз куцах и се кълнях, че и при най-слабата болка в корема ще ги принудя да ме откарат от Москва със самолет на „Бърза помощ“.
Отвън беше спрян черен седан с американски дипломатически номера и шофьорът излезе да ни посрещне. Качихме се и аз забелязах, че този си държеше карабината „М16“ на съседната седалка. Можех да се обзаложа, че не е особено щастлив да вози точно нас двамата.
19
Шофьорът, който се казваше Хари, беше инструктиран да ни закара направо в посолството, което беше ужасно неудобно, тъй като двамата с Катрина трябваше да уточним нашата версия на случилото се — наречете го „алиби“, ако щете. Настоях първо да ни остави в хотела, за да се измием, и когато това не подейства, му описах в най-ужасяващи подробности операцията, която бях претърпял току-що. Той или се смили, или му писна от оплакванията ми, но в крайна сметка се съгласи да отскочим до хотела колкото да си взема аспирин.
Веднага щом двамата с Катрина потеглихме нагоре с асансьора, припряно я попитах:
— Някакви идеи?
— Чеченци, друг път — отвърна тя.
Бяхме достигнали до един и същ извод, макар и вероятно по различни причини, и след дълго колебание аз казах:
— Ами аз трябва да ти призная нещо.
— Да ми признаеш?
— Предполагам, че това е най-точната дума. — Загледах се право пред себе си и продължих: — Тази сутрин се срещнах с Алекси Арбатов.
— Какво си направил?
— Последния път, когато ходих при Морисън, го попитах как да се свържа с Арбатов. Трябваше да оставя дискретен знак в метрото, в типичен шпионски стил, но в крайна сметка се намерихме.
Смрази ме с поглед като същинска снежна царица.
— Сигурна съм, че си имал адски основателна причина да не се посъветваш с мен за това решение.
— Ами, да, имах причина. И реших, че е основателна.
— Кажи ми я.
— Мислех, че колкото по-малко хора отидат, толкова по-добре.
— Майната ти — каза тя, съвсем на място.
Междувременно бяхме стигнали до стаите си и аз казах:
— Вземи дрехите, в които ще се преобличаш, и ела при мен. И внимавай, може да има подслушвателни устройства.
Тя се появи след секунди с нова рокля, здрави чорапи и ядосана физиономия. Отключих вратата на моята стая и двамата влязохме. Включих телевизора, където продължаваха да дават някакво момиче, което шумно правеше мръсотии. Ако в стаята наистина имаше подслушвателни устройства, човекът от другата страна на линията със сигурност беше впечатлен и вероятно точно сега се обръщаше към колегата си: „Ей, Игор, скивай какво става. Американският пич току-що се върна от престрелка и веднага се метна връз сътрудничката си. Какво животно, а? Чуй я само как вика. Майчице, нищо чудно, че спечелиха Студената война.“
Извадих чиста униформа, после направих знак на Катрина да ме последва в банята, където пуснах душа и оставих водата да се изтича във ваната — по филмите правят така и се надявах за това да има някаква причина.
Съблякох се по гащета и казах:
— Работата е там, че Арбатов няма представа какво е станало с Морисън. Твърди, че Морисън не е предател, а арестуването му поставя самия него в голяма опасност.
Катрина тъкмо си сваляше полата.
— И това е всичко?
— Не. Той каза, че съм аматьор и това го тревожи.
— Искрено ли звучеше? — попита тя, като си смъкна чорапите и остана по бикини и сутиен.
Разпределяй мислите, напомних си — чистите в предния дял на мозъка, мръсните в задния. Между другото, споменах ли, че бикините й бяха тип „прашка“?
Без да откъсвам очи от нея, отвърнах:
— В него има нещо, което те кара да му вярваш. Разбира се, Морисън също е мислел така и виж какво стана с него.
Тя навлече новата си рокля през главата.
— И според теб Арбатов стои зад нападението?
— Да. Не вярвах, че ще ме познае, но той знаеше кой съм. Направих голяма грешка. Исках да го притисна, но действах прибързано.
Тя седна, за да обуе чорапите си.
— Ти си го уплашил? Това ли е?
— Така предполагам. Той се появи, за да провери кой знае техните знаци с Морисън, видя мен, разбра, че знам за него, и веднага е хукнал обратно към офиса си, за да уреди да ме убият.
— Да ни убият. И двамата.
— Да.
Тя спря да си обува чорапите и вдигна очи към мен.
— А сега, заради доклада от полицията, Арбатов знае и за мен.
— Ами да, така излиза — признах.
Така де, тя беше най-обикновен адвокат от Вашингтон, бях я наел за сто и петдесет на ден, а сега й казвах, че благодарение на отвратителната ми импулсивност двама души от прословутия смъртоносен шпионски апарат на Русия искат да я убият.