Когато гледате някой от прочутите холивудски филми за шпиони, си мислите колко е готино героят — или героинята — да измами всички наемни убийци, да премахне лошите, да спаси света и в края на филма да си легне с хубавицата — или хубавеца. Но в истинския живот финалната сцена е различна: няколко души реват над нечий гроб, при това не на някого от лошите.
Тя обмисли възможностите и попита:
— Според теб той ще опита ли отново?
— Сигурно — признах, както си стоях по долни гащи. — Следващия път няма да действат толкова грубо… изневиделица ще ни сполети автомобилна или самолетна катастрофа — злополука, която може да се обясни с лош късмет. Нещо като: „Ей, да му се не види, тия хора оцеляха в терористична атака, а после взеха, че се качиха на някакъв самолет със счупен двигател и се разбиха. Адски лош късмет, а?“
— Обуй си панталоните.
— Съжалявам.
— Добре, съжаляваш. Но си обуй панталоните — настоя Катрина.
— Наистина съжалявам — не се отказвах.
Тя ме погледна право в очите.
— Ако имах пистолет, щях да те застрелям. А сега си обуй проклетите панталони.
Така и направих.
— Добре — каза тя, като приглади роклята си и прие много делово изражение. — Какво ще кажем в посолството?
— Не можем да им кажем за Арбатов.
— Не, не можем, нали?
Усещаше се, че леко се изнервя, защото вече не работеше просто по делото, а се бореше за живота си. Наплисках лицето си със студена вода и глътнах два аспирина. Спрях душа и двамата излязохме.
Качихме се обратно в колата и аз настоях Хари да кара по големите булеварди — никакви странични улички, никакви пресечки, само най-оживените пътни артерии. Той кимна така, сякаш си беше мислил същото.
Стигнахме след двайсет минути и от рецепцията ни насочиха право към кабинета на посланика. Секретарката му ни въведе веднага, а вътре бяха самият посланик, двама абсолютно непознати мъже и зловещият инквизитор мистър Джаклър. Двамата абсолютно непознати изобщо не се представиха, може би защото не искаха, а може би защото Райзър започна да крещи още с влизането ни:
— Вие двамата, сядайте там!
Ние с Катрина се настанихме на два стола, а Райзър и останалите седнаха на канапетата срещу нас. Истински съд в открито море. Райзър се повъртя няколко секунди, за да намести удобно задника си, преди да започне да пържи нашите.
— Добре ли сте? — попита най-сетне, като първо погледна към Катрина.
— Окей — отвърна тя, после заядливо добави: — Само малко охлузена.
Той премести поглед върху мен.
— А ти си ходил при лекаря?
— Да, сър — отвърнах. — И нямам думи колко съм ви благодарен, че ни измъкнахте от онова полицейско управление. Наистина нямам. Беше много мило от ваша страна.
Той се наведе към мен.
— Дръмънд, не се опитвай да ми се подмазваш.
— Не се подмазвам, сър — излъгах. — Никога не би ми хрумнало.
Лицето му бавно почервеняваше.
— Имам убит офицер. Имам и още един американски офицер и американска гражданка, замесени в престрелка в руската столица. А най-лошото е, че нямам представа какво става. Нали разбирате, че това не ме радва особено?
— В полицията ни казаха, че са чеченците — отвърнах. — Обикновена терористична атака, просто сме били на неподходящо място в неподходящо време.
— Глупости. Винаги си измиват ръцете с чеченците. Какво правехте вие двамата?
Наведох се да отговоря, но Катрина ме изпревари:
— Точно това щях да ви попитам аз, по дяволите.
— Какво?
— Какво ли? — Тя повиши тон и трябва да призная, че и аз със затаен дъх очаквах да продължи. — Идваме тук, за да проведем разследване, а вие ни назначавате шофьор, заради когото едва не ни убиха!
Джаклър почти подскочи на мястото си.
— Този Торянски?
— Той е бил обект на покушението — отвърна тя. — Не е ли очевидно?
И четиримата вече я гледаха изпитателно. Джаклър попита от името на всички:
— И защо да е очевидно?
— Защото Мел ми каза колко съжалява, че ни е забъркал, точно една секунда преди да го застрелят.
— Колко съжалява? — повтори посланикът.
— Нещо друго ли казах? — заяде се Катрина.
Всички се обърнаха към мен и Джаклър попита:
— Вярно ли е това, Дръмънд?
— Добре си спомням думите му, но имаше и нещо друго… Започнах да се чеша по главата и да зяпам тавана, като се опитвах да си спомня какво беше казал — какво не беше казал всъщност, но това няма значение.
— За СВР? — подсказа Катрина.
— Да, нещо за някакви копелета от СВР.