— Това ли е казал? — попита посланикът.
— През прозореца летяха куршуми, така че не чувах много ясно. Но да, копелета от СВР или негодници от СВР, нещо подобно. Във всеки случай, господин посланик, смятам да подам официално оплакване. Двамата със сътрудничката ми бяхме застрашени заради вашите хора.
Райзър се обърна към единия от двамата абсолютно непознати мъже.
— Възможно ли е това?
Мъжът сви рамене.
— Ние дори не се бяхме сетили за тази възможност. Ще трябва отново да преровим всичко, по което работим, за да проверим.
Лицето на Райзър стана тъмночервено.
— И защо не сте се сетили? Това е проклетата ви работа! Защо трябва да седя пред тези хора като пълен нещастник?
— Сър — обади се другият непознат мъж. — Фил искаше да каже, че се сетихме, но отхвърлихме тази възможност като малко вероятна.
— Малко вероятна?
Човекът без име лукаво погледна към Фил и отвърна:
— Да, сър. Торянски беше забъркан в някои неща. Ние просто смятахме, че все още не си заслужава да ви занимаваме с това. Искахме първо да чуем версията на Дръмънд. Стесняваме кръга от възможности. Сега възнамеряваме да проучим нещата по-подробно.
— Да — съгласи се другият абсолютно непознат мъж, който очевидно се казваше Фил. — Не обичаме да ви занимаваме с половинчати теории. Но след като изчистихме тези двамата — и посочи към нас, — знаем точно къде да търсим.
— Историята със СВР, нали? — предположи другият, който вероятно беше подчинен на Фил и сега се опитваше да му отърве кожата.
— Историята със СВР, точно така — твърдо отвърна Фил, като гледаше към посланика, но кимаше към нас. — Която очевидно не можем да обсъждаме в тяхно присъствие.
Катрина изглеждаше запленена от този театър. Гледката на опитни бюрократи, които си играят на „спаси ми кожата“, направо те хипнотизира.
Райзър се обърна към нас и се намръщи.
— Много съжалявам. Адски ми е неудобно. Както виждате, собствените ми подчинени крият информация от мен.
— Случва се, сър — казах аз, вежлив както винаги.
— За бога, само ни дайте шофьор, с когото няма да ни убият — настоя Катрина.
— Разбира се. — Той бързо ни изпрати, заедно с Джаклър, като ръсеше обилно извинения.
Когато останахме сами в коридора, Джаклър ни попита:
— Вие двамата не се будалкате, нали?
— За кое? За Торянски?
— Не се прави на интересен, Дръмънд. Това момче нямаше нищо общо със случая „Морисън“, нали? Той е работил за Морисън, нали така? А вие търсите съучастник и хоп, него го убиват.
— Изобщо не знам за какво говорите. Не си го бях помислял, но наистина изглежда подозрително. Надявам се, че не е вярно. След като го убиха, нямаме никакъв коз срещу Еди.
Той се отдалечи, като клатеше глава, видимо твърдо решен да провери тази работа най-подробно. Щеше да бъде ужасно смешно, само дето един млад армейски капитан, съвсем свястно момче, беше мъртъв.
А освен това някой искаше да убие мен и Катрина.
А освен това бяхме на територията на Арбатов.
А освен това се опитвахме да играем неговата игра.
И като събереш всичко това, излизаше, че е време да си запазим билети за следващия полет до дома.
20
Глътнах още три аспирина и легнах да подремна, преди да планирам изтеглянето ни от Москва. Както са се уверили и Наполеон, и Хитлер, изтеглянето от Москва е трудна работа, за която се искат ясна мисъл и внимателна подготовка. Бях станал рано, стреляха по мен, раниха ме и ме оперираха, така че се чувствах малко уморен и замаян. Не знаех колко дълго съм спал — може би няколко минути, а може би няколко часа, но се събудих, когато някой ме разтърси.
Отворих очи и видях красивото лице на Алекси Арбатов. Инстинктивно замахнах и го ударих с длан в челото. Той отхвърча назад, а аз скочих от леглото и се стоварих върху него. Той не се опитваше да се отбранява, а остана неподвижен. Обърнах го по корем и го хванах с едната ръка под челюстта, а с другата — за тила.
— Ако помръднеш, ще ти счупя врата — казах.
Не беше много оригинално, но беше подходящо за случая и най-важното, идваше направо от сърцето.
— Моля, пусни ме — каза той.
Думите му излязоха задавени, защото бях завъртял брадичката му почти на четирийсет и пет градуса надясно, готов за рязкото движение, с което да отделя черепа от гръбначния му стълб.
— Да, бе, аз ще те пусна, а ти ще ме нападнеш.
Въпреки това поотпуснах главата му, преди да съм го удушил, без да искам.
— Това е глупаво — измърмори той. — Защо не те убих, докато спеше?
Разумна забележка — освен ако не беше като каубоите от Дивия запад, които предупреждават жертвата си, преди да стрелят. Хората се заблуждават, че са го правели заради някакъв героичен кодекс на честта. Не е вярно — просто садистичният обичай на Дивия запад е повелявал на жертвата да се отпускат няколко мъчителни мига, в които да усети вкуса на предстоящата смърт.