Тя сложи ръка върху моята.
— Не трябваше да те молим. Ама че тъпа ситуация.
— Не се притеснявай — засмях се.
— Шон, нямам право да те поставям в това положение. Отчаяна съм. Имам две малки деца и съпруг, обвинен в държавна измяна. Бил настоя да си ти, но…
— Виж — прекъснах я. — Ако се притесняваш за чувствата ми, по-добре недей. Аз съм адвокат, ние нямаме чувства.
— Лъжеш.
— Ни най-малко. Веднъж в Юридическия факултет в Джорджтаун заловиха едно момиче да плаче, защото току-що беше научила, че майка й е починала. Изключиха я на мига. В аулата се проведе събрание, на което й обясниха, че не става за адвокат.
Мери поклати глава и се засмя.
— Престани.
— Ние сме хората, които ликуват в киносалоните, когато „Титаник“ потъва, защото броим труповете и си представяме какви чудни дела за обезщетения могат да се спретнат.
Тя се изкикоти и каза:
— Господи, как ми липсваше.
После изведнъж се сви от неудобство, сякаш сама не можеше да повярва, че е казала такова нещо.
— Ей — възкликна тя малко изкуствено. — Искаш ли да се запознаеш с децата?
— Господи, деца ли? — простенах.
— Няма да е толкова зле, обещавам. Те са като нормалните хора, но по-малки. Само не споменавай Бил, става ли?
Кимнах, а тя излезе в коридора. Подвикна към горния етаж и малко по-късно по стълбите се разнесе силен шум от топуркащи крачета.
— Това е Джейми — каза тя, като гордо посочи момчето, — а това е Кортни.
После замълча за момент, докато измисли елегантен начин да ме представи другояче, а не като човека, който щеше да им е баща, ако не беше взела погрешно решение.
— Деца, това е майор Шон Дръмънд. Бяхме заедно в колежа и… ами бяхме най-добри приятели. Минава да види как сме.
Те доприпкаха до мен и ми стиснаха ръката — две русокоси, синеоки копия на майка си. Не беше неприятно преживяване, трябва да си призная, и аз изпитах някакво порочно удоволствие от факта, че децата на Морисън изобщо не приличат на него. Не ме питайте защо, просто така се почувствах.
Обърнах се към нея:
— Господи, гените ти са същински канибали.
Тя се изкикоти:
— Бил казва, че все едно съм се чифтосала със себе си.
А сега идваше трудното. Причината ергените да нямат деца се нарича „некомпетентност“. Винаги се опитвам да сляза на тяхното ниво, да ги ангажирам с разговор по теми, които предполагам, че ги интересуват — например камиончета и кукли Барби, — а те ме гледат като някакъв идиот.
Усмихнах се възможно най-очарователно.
— Е, деца, според вас как се представят „Редскинс“ тази година?
Мери завъртя очи към тавана, докато Джейми, който изглеждаше на единайсет-дванайсет, помисли върху въпроса и най-сетне каза:
— Имат нужда от нов треньор.
— Мислиш ли?
— И от нов куортърбек.
— Нов куортърбек значи.
— Освен това и защитата им хич я няма. Както и нападателите.
— Ти май много не ги харесваш, а?
— Дядо ги обича, така че аз ги мразя.
Възрастта му не пасваше на сметките ми, но въпреки това се вторачих в него и се зачудих дали всъщност не е мой син.
— Според мен ти ще станеш велик човек, когато пораснеш — казах му тържествено.
Кортни, която изглеждаше на шест-седем години, през това време бързо се беше оттеглила към убежището, което предлагаха краката на майка й, както правят срамежливите деца. Но пък беше момиче — при това мъничко и неопитно, — така че трябваше да се поддаде на чара ми. Усмихнах й се с възможно най-подкупващата си усмивка.
— Ами ти, Кортни? Ти не обичаш ли футбол?
Малката изглеждаше ужасно объркана, докато майка й не се протегна да й разроши косата.
— Не му обръщай внимание, миличка. Винаги се държи неестествено, когато наоколо има жени.
Кортни се изкиска.
— Значи е пуяк, така ли?
— Никога не употребявай тази дума пред хората, за които става въпрос — каза Мери, като строго размахваше пръст. — Изчаквай ги да си тръгнат.
Кортни се посмя още малко за моя сметка.
— Момичетата не обичат футбол — осветли ме тя. — Но пък аз харесвам „Плейстейшън“. Особено игрите, в които стреляш по хора.
— Вижда ли се кръвта?
— На по-добрите игри, да. В някои хората просто умират.
— Аха, ясно защо те ти доскучават — признах, като кимах разбиращо.
— Повече ми харесва да има кръв.
— Мисля, че съм влюбен в теб. Случайно да си свободна в петък вечер?
Тя стисна крака на Мери още по-силно.
— Мамо, има му нещо.
— Знам, съкровище. Има му, но ти не му се подигравай, защото е много чувствителен.
Изплезих се на Кортни и тя избухна в смях.
— Достатъчно — нареди Мери. — Вие двамата се качвайте горе и стойте по-далеч от дядо си. Пак е кисел.