— Някакъв проблем със слушането ли забелязвам? — попитах. — И, между другото, защо отиваме в посолството?
— Отиваме при една жена, секретарката на Морисън. — Тя спря за момент и добави: — Докато ти беше в тоалетната онзи ден, Мел ми спомена, че може би трябва да говорим с нея.
— За какво?
Тя се обърна и тръгна обратно към хотела.
— Той каза, че можела да ни помогне с някои интересни идеи.
— Например?
— Не знам, а очевидно е твърде късно да го питаме.
— Да.
Тя измина още няколко крачки и попита:
— Забелязваш ли как споделям това с теб?
— Да, много похвално.
— А ти току-що отново се срещна с Арбатов и не ме повика?
— Не забравяй, че срещата не беше планирана. Той се промъкна в стаята ми и ме събуди.
— Обстоятелствата не ме интересуват.
— Така си и помислих.
— Изложил си живота ми на опасност.
— Да, знам. Освен това казах, че съжалявам.
Тя разтри слепоочията си и се накани да подметне нещо гадно, но в крайна сметка се отказа.
— Друг път ме викай.
— Добре.
След двайсет минути пристигнахме в посолството и се качихме на четвъртия етаж, където беше кабинетът на военния аташе. Влязохме в чакалнята и познайте какво имаше там.
Зад бюрото точно срещу вратата с табелка „Военен аташе“ седеше една от най-перверзно сексуалните жени, които някога съм виждал. Лицето й не можеше да бъде определено като „привлекателно“. Вместо това се сетих за прилагателните „порочно“, „упадъчно“ и „жестоко“. Беше от типа жени, за които мъжете казват „Господи, каква жена“ — от онези, под ноктите на които остава от месото ти, след като сте правили секс. „Господи, каква жена“ е изразът, който употребяваш пред приятелите си след втората среща.
Имаше гарвановочерна коса, която стигаше до под кръста й, тъмни и похотливи очи с лилав грим и нацупени устни, червени като череши, които ти подсказваха, че настоява да я поглезиш. Когато я погледнах по-отблизо, с изумление открих, че имаше забележителна прилика с жената от телевизора в хотелската ми стая, която майсторски се справяше с трима мъже едновременно, макар че само бегло я зърнах. Честно.
Катрина ме изгледа победоносно. Нищо чудно, че Мел ни беше препоръчал да потърсим мис Тигрица. Никога не подценявай човек, който желае смъртта на бившия си началник.
Катрина се отправи към бюрото й с маршова стъпка и обяви:
— Казвам се Катрина Мазорски, а това е майор Дръмънд. Ние сме адвокатите на Морисън.
Жената ни огледа преценяващо с очи, които сякаш виждаха и през дрехите, и попита:
— И как мога да ви бъда полезна?
— Вие сте били негова секретарка?
— Точно така.
— Провеждаме разговори с хората, които са работили за него. Бихме искали да започнем с вас.
Тя ни възнагради със забележително безизразен поглед, нещо като „Е, добре, и без това ми беше скучно“.
— Имате ли конферентна зала? — попитах. — Някъде, където можем да говорим насаме?
Вместо да отговори, тя стана и се отправи към една врата, сякаш трябваше да знаем, че сега е моментът да я последваме. Не откъсвах очи от нея, защото човек никога не знае откъде ще изскочи следващото доказателство — може би от късата й пола, черните мрежести чорапи, обувките с високи токове или блузата, която плътно прилепваше по тялото й.
От своя страна, Катрина невярващо въртеше очи. Наистина трябва да си пълен идиот, за да сложиш такова момиче точно пред кабинета си. Защо тъпото копеле не се беше задоволило с пухкава дребна бабичка, както правят всички сериозни прелюбодейци?
Влязохме в малък разхвърлян кабинет, който изглеждаше така, сякаш някой е работил в него. Една плочка на стената привлече вниманието ми — беше диплома от военно-тренировъчен курс на името на капитан Мелвин Торянски. Мис Тигрица улови погледа ми и каза:
— Той няма да има нищо против, ако използваме неговия кабинет.
Винаги е трогателно да видиш скърбящи колеги, които оплакват загубата на добър приятел. Катрина седна в отсрещния стол и двете се загледаха като гладни лъвици. Седнах зад бюрото и извадих касетофона и един жълт бележник от куфарчето си, за да драматизирам обстановката.
— Как се казвате? — попитах.
— Тина Алисън.
Установихме, че е американска гражданка, работи за Държавния департамент, развеждала се е два пъти, няма деца и живее в служебен апартамент на посолството. После попитах:
— И от колко време познавате генерал Морисън?
— От осемнайсет месеца.
— Как започнахте да работите за него?
— Кабинетът на военния аташе търсеше нова секретарка, изпратиха молба до Вашингтон, аз се явих на интервю и ме одобриха.