Кукловодът

Катрина ловко се намеси:

— Кой проведе интервюто?

— Морисън. Беше в командировка във Вашингтон и ми насрочи дата.

Дотук никакви изненади.

— Колко добре го познавахте?

— Достатъчно добре.

— Как бихте описали отношенията си? Професионални, приятелски или… — Катрина остави изречението си недовършено, за да даде възможност на Тина да попълни празното място.

Устните й се свиха на милиметър.

— Той ми беше началник. Виждахме се всеки ден.

— Познавахте ли жена му? — попита Катрина.

— Виждала съм я.

— Приятелки ли бяхте?

— Аз съм секретарка. Движехме се в различни социални среди.

— Някога виждали ли сте генерал Морисън да се занимава с нещо подозрително? — попитах.

— Не.

Катрина се намеси рязко:

— А общувахте ли с него?

— Какво имате предвид под „общуване“? — засече я Тина със същата изкусителна чупка в устните.

Не се очертаваше скоро да я поканят в „Менса“, но все пак беше очевидно, че знае накъде водят тези въпроси.

— Ходили ли сте у тях на вечеря, били ли сте заедно на кино, поддържахте ли връзка извън офиса? — поясни Катрина.

— Не. Никога.

— А чукахте ли се? — попита много спокойно Катрина.

Помислих си, че ще изпищи, но вместо това Тина още по-спокойно се облегна назад и отговори:

— Не.

— Сигурна ли сте?

Това й се стори много смешно.

— Има ли някакъв начин да не си сигурна за подобно нещо? Но не ме разбирайте погрешно — само да поисках, можех да го имам.

— Наистина ли? — попита Катрина. — И защо не го направихте?

— Не е мой тип.

— Защо не е ваш тип?

— Защото е натопорчен женен кретен. Предпочитам натопорчените кретени да не са женени.

За да сме съвсем наясно, попитах:

— И никога не сте имали връзка с него?

Тя ме погледна.

— Не.

Усетих известно облекчение, а Катрина попита:

— А някоя друга имаше ли?

Тя изведнъж се поколеба, така че Катрина се наведе към нея.

— Има и по-труден начин да го разберем. Ще накараме съдията да издаде призовка и ще ви зададем същия въпрос в стая за разпити в Щатите.

Колебанието й се изпари.

— Имаше няколко гаджета, да.

— Няколко?

— Беше записан в една руска агенция за компаньонки, от която му осигуряваха момичета. Освен това излизаше и допълнително с няколко рускини.

За секунди настъпи тежка тишина, докато двамата с Катрина си разменихме погледи и се опитахме да запазим самообладание, без да издадем изумлението си. Търсехме мотив за предателство, а това звучеше точно така. Старши офицер от разузнаването, който чука половината град, при това Москва, направо си проси изнудването.

— Жена му знаеше ли за тях? — попита Катрина.

— Не.

— Откъде сте сигурна? — попитах аз.

— Никога не съм й казвала.

— А защо?

— Тя беше приятна жена. Реших, че е по-добре да не знае, за да не страда.

— А вие как разбрахте? — попита Катрина.

— При мен пристигат телефонните сметки за офиса, а местните разговори минават през руски телеком. Когато някой номер ми е непознат, го проследявам. Така разбрах за агенция „Сибирски нощи“ и момичетата, на които се обаждаше. Но не съм казвала на никого. Поне докато следователите не повдигнаха въпроса.

Важното в случая беше, че руските разузнавателни агенции също имаха достъп до тези телефонни сметки. А големият шок пък беше в това, че и Еди знаеше за тях.

За да сме сигурни в последното, попитах:

— И те вече знаеха?

— О, да.

— Откъде?

— Откъде да знам? Попитайте ги.

Катрина отново ме изгледа проницателно и попита:

— Морисън имаше ли някакви приятели тук? Някой, с когото да говорим?

— Полковник Джак Брансън, заместник на военния аташе — отвърна тя. — Доста работеха заедно.

— И как да го открием?

— Пробвайте в кабинета му. Съседната врата.

Брансън беше офицер от ВВС, към средата на четирийсетте, оплешивяващ, със слабо лице, много висок и кльощав; беше с невзрачна физиономия, но с интелигентни очи. Когато влязохме в кабинета му, той беше приведен над бюрото си и изучаваше нещо през лупа. Вдигна очи, взе тайнственото нещо и го бутна в едно чекмедже. Хората от разузнаването са страшно забавни.

— Здравейте — каза, като се опитваше да звучи дружелюбно. — Мога ли да ви помогна?

Представих и двама ни и той ни посочи къде да седнем. Поговорихме си за него, жената, децата, живота в Москва и прочие. Когато изчерпахме темите от фалшива вежливост, аз попитах:

— Е, и откога познавате генерал Морисън?

— Откакто дойде преди две години. Аз работя тук от три, така че го посрещнах.

— Мис Алисън каза, че сте приятели.