— Мислиш ли?
— Казах ти, не знам какво да мисля. Но е твърде рисковано да се срещам отново с него, рисковано за всички ни. Аз се виждам отдалеч.
Както май вече споменах, Катрина Мазорски е много умно момиче. Тънките намеци не й убягваха.
— Да не би да предлагаш аз да се срещна с него? — попита.
— Нищо не предлагам. Може би ще е опасно и за теб. — Отидох до прозореца, като мърморех под носа си. — Но пък можем да вземем мерки, за да намалим опасността до минимум…
— И как ще го направим?
— Със страхотна маскировка. Различен цвят на косата, нови дрехи, всичко. Ти говориш езика, така че ще се слееш с останалите хора. А аз ще наблюдавам отстрани, за да съм сигурен, че не ви виждат или следят.
— Разбирам, че вече си го обмислил.
Свих рамене.
— Рисковано ли е?
— Много.
Тя ме изгледа, после попита:
— Какви са шансовете това да ни помогне с нещо? Кажи ми, че няма да рискувам живота си за нищо.
— Не мога да ти обещая.
23
В четири и половина на следващата сутрин до краката на комунистическата амазонка нямаше следи от тебешир; Арбатов очевидно ги триеше всеки път, когато видеше сигнала. Истинските шпиони никога не забравят подробностите. Начертах нови три черти и се изкачих обратно на отчайващите московски улици.
Крадешком пообиколих наоколо, за да загрея, и след половин час застанах на позиция, от която видях как Катрина влиза в сладкарницата. Тя излезе само след минута и се огледа, като сигурно търсеше мен, но не ме видя. Косата й беше изрусена и носеше дебели очила. Беше облечена в дълга парка, по-голяма с няколко номера, прекалено топла и дебела за сезона, но с нея изглеждаше с двайсетина килограма по-дебела. Ако не бях участвал в маскировката, и аз нямаше да я позная.
След пет минути Алекси излезе от метростанцията и аз го проследих с поглед, когато се отправи към будката за вестници. След него не излезе никой. Той също влезе в сладкарницата и излезе след по-малко от минута, като за миг спря да прочете бележката, която Катрина беше оставила на пухкавата бабичка зад тезгяха. В бележката подробно беше описано къде да слезе, ако искаше да се срещнем. Ако се върнеше в метрото, това щеше да означава „не“.
Бях нарушил обичайната схема и ясно виждах тревогата и колебанието, изписани на лицето му. След секунда той прекоси улицата и аз го последвах, като се придържах към пресечките и входовете на магазините, за да остана незабелязан. Не видях никого. Доколкото можех да преценя, беше сам.
Накрая той стигна до средата на един парк и спря до статуя на конник, каквито можеш да видиш навсякъде по света. Руснаците наистина си падаха по статуи, убеждавах се в това всеки ден. След минута Катрина се приближи към него. Той изглеждаше изненадан и напрегнат, но после се отпусна, когато тя му обясни коя е и защо е там. Видях, че устните му се движат, и предположих, че вероятно тъкмо й обяснява колко се възхищава от начина, по който съм уредил срещата. Или пък й казваше, че съм страхлив идиот.
Говориха си почти десет минути. За това време обиколих парка няколко пъти, като се оглеждах внимателно. Освен няколко просяци, които се препъваха в сутрешния мраз, не видях никой, който да изглежда подозрителен или не на мястото си.
Най-сетне те си стиснаха ръцете и Арбатов се отдалечи, като остави Катрина да се оправя сама. Проследих го обратно до метрото. Ако наистина го следяха, трябваше да са цял екип с електронна връзка помежду си и да си го предават от агент на агент. Трябваше да са покрили целия район с десетки свои хора. Изглеждаше ми разумно да предположа, че не го следят.
Върнах се на зигзаг в хотела и след няколко минути на вратата се почука. Беше Катрина, широко ухилена и радостно развълнувана. Аз все още се потях обилно от напрежение и притеснение. Знаех, че има повод за тревога; тя очевидно не смяташе така.
Щом влезе, попита:
— Е?
— Никой не го следеше. Почти съм сигурен. Как мина твоята част?
— Отлично.
— Това ли е? Отлично?
— Беше много мил.
Потропах с пръст по коляното си.
— Добре, но довери ли ти се?
— Разбира се. Каза, че идеята да използваме мен е блестяща. Имал много информация за нас и това бил по-добър вариант да я предаде, отколкото да се среща с теб.
— Какво друго ти каза?
Тя се усмихна.
— Че е забелязал някакъв непознат мъж да го следи и дори в този момент този мъж обикалял из парка и ни наблюдавал.
Катрина ме посочи с пръст.
— Господи, облечен си точно като човека, когото описа!
Много, много смешно.
— И какво друго? — изръмжах.
— Каза, че знае един страхотен ресторант, където сервират истинска руска кухня, и на мен много ще ми хареса.