— Какво?
— Уговорихме си среща. Ще ме води на вечеря.
— Среща?
— Провери в речника, ако не знаеш какво значи думата.
— Знам какво значи. Но това не е по план.
— Проблем ли имаш? — Тя скръсти ръце и се усмихна. — Защото не си се сетил сам?
— Естествено, че не.
— Може би ти харесва повече да обикаляш тайно наоколо, да се криеш зад храстите и да се правиш на истински шпионин. Да не би да ти развалих играта?
Осъзнах, че ми се подиграва.
— Виж… — започнах.
Тя поклати глава.
— Дори не се опитвай да ми противоречиш. Можем пак да се видим за десет минути в парка, а мога и да прекарам цяла вечер с него, за да чуя всичко, което иска да ми каже.
Права беше. И знаех, че от повечето възможни гледни точки е добра идея. Но имах някакво предчувствие, от което не можех да се отърся.
Изглежда, нещо в изражението ми й подсказа за това, защото каза:
— Не се тревожи, мога да се оправя с него.
— Не се тревожа за теб, а за него.
Тя се засмя.
Аз простенах.
Катрина си тръгна и ме остави да зяпам в стената. Никога не ме е бивало да убивам времето, особено когато съм напрегнат и затворен в хотелска стая в непозната, неприятна страна, където не искам да бъда. Когато се обадих за трети път на Имелда без конкретен повод или новини, тя ми обясни, че е безумно заета и ако още веднъж я откъсна от работата й, ще се качи на следващия самолет за Москва и ще ме пречука. В магазина във фоайето на хотела имаше две книги на английски — едната беше глупав роман от Джаки Колинс, а другата — дебела биография на Роналд Рейгън от Едмънд Морис. Взех си глупавия роман. След сто страници убийства и изневери в Холивуд ми писна и го зарязах. Излязох на улицата и тръгнах да се разхождам, като се опитвах да привлека някой да ме проследи, да ми устрои засада или нещо подобно. Споменах ли, че ми беше скучно?
В шест вечерта Катрина почука на вратата на стаята ми и аз отворих. Тя влезе, а аз… ами… останах без дъх. Изглеждаше изумително, смайващо прекрасна и, най-лошото, просто излъчваше сексапил. Косата й все още беше изрусена, а тя я беше вдигнала като поп звезда. Очевидно беше излизала да си купи рокля, защото сега беше облечена в нещо черно, което свършваше на около двайсет сантиметра над коленете й и на милиметри над зърната. Ако кихнеше или дори се засмееше по-силно, Арбатов щеше да оплакне окото. Беше с обувки на висок ток, с дискретен грим и чудесен парфюм — и, както казваме в армията, се беше изтупала като за парад.
Както всеки нормален мъж, и аз нямам нищо против мацките, но тя беше избрала крайно неподходящ момент. Кодовата дума за вечерта беше „незабележима“, а Катрина Мазорски беше точно обратното. Щеше да привлече много погледи и щяха да я запомнят навсякъде, където отидеше.
— Май си се объркала — казах много кисело. — Не отиваш на истинска среща.
Тя се усмихна.
— Но трябва да прилича на такава. Не изглеждам ли възможно най-подходящо?
Осъзнах, че се преструва прекалено добре, така че трябваше отново да й обърна внимание на фактите.
— Катрина, нека ти напомня, че Алекси Арбатов е вторият по важност човек в руското разузнаване. Тук е истинският свят. Той не е Джеймс Бонд, а ти не си секретарката му Мънипени. Когато в този филм на някого му прережат гърлото, той не става, щом режисьорът извика „Край“. Накратко казано, това не е игра и поведението ти е много, много опасно.
Тя се подпря на вратата и търпеливо ме изслуша. После каза със снизходителен тон, който много ме подразни:
— Не се притеснявай. Знам какво правя.
— Не, ти си аматьорка. Не го забравяй.
Изгледах я свирепо, докато спря да се хили, и продължих:
— Запомни инструкциите ми. Върни се най-късно в полунощ. Ако дотогава не си тук, ще се обадя в посолството и ще съобщя, че си изчезнала. Разбра ли?
— Най-късно в полунощ.
— Слушай всичко, което ти казва — внимателно, но скептично. Не казвам, че лъже, но тези хора се хранят с предателства и двусмислици, а ние все още не знаем каква игра играе. Очаквам да ми докладваш за всичко в момента, в който се върнеш.
— Да, сър.
— Недей да остроумничиш. Не ми харесва.
— Притесняваш ли се?
— И още как.
— Много мило. Честно.
Поклатих глава.
— Срещата беше негова идея, нали?
— Да.
— Помисли какво означава това. — Изгледах я твърдо и добавих: — И на всяка цена го остави да плати сметката. Тук е Русия и тези бедни копелета само гледат да те използват.
Тя се изкикоти и хукна, а аз започнах да обикалям стаята си.
Усещах вина, че съм я забъркал в тази история, притеснявах се за живота й и се ядосвах, че не го приемаше на сериозно. Пак отворих Джаки Колинс. След още сто страници убийства и секс слязох в бара. Изгледах един футболен мач, изпих няколко оригинални руски водки, видях как две елегантни проститутки се присламчват към двама пухкави американски бизнесмени и се върнах в стаята си в единайсет и половина, за да очаквам завръщането на Катрина.