Зяпнах — или направих нещо подобно, с което хората изразяват състояние на внезапен шок.
— В ЦРУ са съгласни с него?
— Точно това казах. — Тя стана и ме изгледа. — Ще си събирам багажа и ако нямаш нищо против, ще си взема сама такси до летището.
25
Когато кацнахме на международно летище „Дълес“ в десет сутринта, двамата с Катрина отидохме направо на лентата за багажа. По време на целия полет обратно към Америка седяхме заедно, без да си кажем нито дума. Изгледахме три тъпи филма, защото така намирахме извинение да не си говорим.
Отношенията ни западаха. Не съм голям познавач на жените, но с годините съм се убедил, че когато ти се мръщят и подиграват повече, отколкото се усмихват, във въздуха не витае голяма любов. Забележително очевидно, бихте казали, но пък в детската градина точно тези момиченца, които ми се подиграваха, всъщност най-много искаха да си играем на чичо доктор. Пък и не забравяйте, че между мъжете и жените всичко е сложно. Както и, разбира се, че бяхме толкова различни от гледна точка на поколение, обща култура и прочие.
Въпреки това през по-голямата част от полета обмислях твърдението на Алекси, че ЦРУ също вярва в съществуването на тази тайнствена организация и я търси под дърво и камък. Не можех да го разбера. Тоест, ако в ЦРУ знаеха такова нещо, защо не го бяха направили обществено достояние? Има неща, които не се казват на обществото, но това не беше от тях. Вярно, че понякога ЦРУ изпада в пристъпи на секретност, но не можех да разбера как са си мълчали в случая.
Руската неефективност продължаваше — оказа се, че куфарите ни са заминали дявол знае къде, което допълнително влоши настроението ми. След четирийсет минути разправии с хората от бюрото за изгубен багаж подкарахме право към офиса във Вирджиния, където ни чакаше Имелда. Навсякъде бяха разположени сейфове и тъй като покрай стените вече нямаше място, Имелда беше започнала да ги тъпче в миниатюрния ми кабинет, който вече приличаше на неизползваем склад.
Имелда изглеждаше ужасно. Косата й беше разрошена, а навсякъде наоколо имаше купища хартия.
Тя избута очилата си надолу по носа и каза:
— Надявам се, че двамата сте си изкарали върховно, докато Имелда беше заета с истинското бачкане.
После усети, че и без това не съм в настроение, и спря да мърмори.
— Все пак мога да ви кажа, че не съм открила нищо полезно. Клиентът ни има сериозни проблеми с онази работа в гащите си. Освен това са го и записали как говори с гаджетата си и си поръчва курви от някаква агенция.
— Да, знаем. Какво друго?
— Няколко месеца са го следили специални агенти, така че има цели сейфове с доклади и дневници. Поне двайсет пъти са го засичали да влиза в различни хотели, понякога на обяд, понякога в ранния следобед, обикновено с жени, които изобщо не приличат на съпругата му. — Тя потърка очи, толкова уморена и напрегната беше, и добави: — Но големите гадости още не са дошли. Голдън ги пази като квачка.
Потупах я по рамото, а Катрина остана да й помогне при разчистването (или по-скоро за да не е с мен), после влязох в кабинета си и казах на секретарката на Еди, че съм готов да се срещнем.
След като свърших тази неприятна работа, се обадих и в дома на Хоумър, за да го подготвя за идването си. Вместо да отговори, той просто затвори телефона.
След четирийсет минути спрях на кръглата алея пред голямата къща от бели тухли. Около поршето беше построена временна метална ограда. Тъй като не исках да ме хващат в несъобразителност, приклекнах и изпуснах въздуха от задните гуми.
С донякъде подобрено настроение се отправих към входната врата и позвъних. Човек би си помислил, че след като се обадих по телефона, ще бъдат подготвени, но минаха две минути, преди да ми отворят. Беше Мери и пак се усмихваше по онзи начин, от който коленете ми омекваха.
Подритнах едно камъче.
— Здрасти. Как си?
Тя се подпря на рамката на вратата.
— Като се изключат непрекъснатите проклети репортажи за нещата, които уж е направил мъжът ми, добре. Искаш ли да влезеш?
— Не съм в настроение да се срещам с него. Хайде да се поразходим.
Огледахме се. Едно от характерните умения на Мери беше това, че винаги познаваше за какво си мисля. Аз също имах такова умение по отношение на нея. Така че тя разбра, че съм притеснен, а аз разбрах, че тя разбра, ако изобщо намирате смисъл в тази изкривена верига от логически съждения. Важното е, че и двамата си знаехме.
Тръгнахме надолу по алеята, без да говорим, докато стигнахме до улицата и голите клони на дърветата. Есента беше невероятно мека, но сега най-сетне застудяваше и във въздуха се носеше миризмата на гнили листа и дърво, горящо в камини.