— Ходихме в Москва — бързо се намеси Катрина, която беше достатъчно умна да не обръща внимание на тона му.
— Да, и?
— Свършихме доста работа — казах, като отмятах на пръстите си. — Открихме, че прокурорът без проблеми ще докаже обвинението в прелюбодеяние. По някаква случайност служебният ти телефон се е подслушвал и всичко е записано на касети.
За част от секундата изглеждаше изненадан, дори шокиран. После изражението му се промени. Като се имат предвид всички останали обвинения срещу него, изневярата вероятно му се струваше досадна подробност. Щеше да се чувства неудобно в съда, но номерът далеч не беше от основната програма.
— А, и между другото — добавих, — Мери също е знаела. Това също не беше новина, а само уточнение, но Катрина изглеждаше изненадана.
— Освен това се срещнахме с Алекси Арбатов — продължих — и той мисли, че си невинен и вероятно са те натопили, но няма представа кой и защо. И, не на последно място, опитаха се да ни убият.
— Москва е опасен град — отбеляза той сухо.
Дори мис Спокойствие се ядоса от тази забележка.
— Някой се опита да ни убие предумишлено — натърти тя. — Бяха ни устроили засада. Но посланикът каза, че винаги за всичко обвиняват чеченците.
Той обмисли това.
— Прав е. Не са били те.
— А кой? — попитах.
Но той не ме слушаше. Отначало потъна в мислите си, после изражението му се проясни.
— Не виждате ли? Това доказва, че казвам истината. Човекът, който се е опитал да ви убие, е разтревожен. Знаят, че ровите.
— Никой не знаеше, че ровя. Срещата ми с Алекси беше тайна.
— Така си мислиш. Очевидно грешиш.
Вече и сами бяхме стигнали до това заключение, така че не възразих.
— А Мери къде беше? — попита той. — Проверихте ли?
— На работа и в къщата на баща си. Защо?
Той започна да кърши ръце от вълнение.
— Това не доказва нищо. Не й е било трудно да го уреди. Тя знаеше ли, че сте там?
— И какво, ако е знаела? — попитах, като с нарастващ ужас осъзнах какво намекваше.
Той продължи:
— И ако е предположила, че ще се срещнете с Алекси, вероятно е… по дяволите, именно аз го вербувах. Аз бях човекът, на когото вярваше. Но ако не съм в играта, тя ще има пълен контрол. Няма да ви позволи да го разкриете. Той й е нужен за в бъдеще. Не разбирате ли?
— Какви ги говориш, по дяволите? Ако те обвинят в държавна измяна, ЦРУ няма да я пусне на един и същ континент с Арбатов. А къщата на баща й ще бъде най-близкото място до Лангли, където ще може да припари. Кариерата й свършва.
Той ме изгледа лукаво.
— Тя ли ти го каза?
— Почти дума по дума.
— Дръмънд, такъв си глупак. Ако изляза от играта, ще разчитат само на нея, за да задържат Алекси. Не разбираш ли колко е важен той? А ако ме предаде, онези копелета, за които работи, ще й дадат златен медал. Направо ще се влюбят в нея. Предпочела е страната си вместо неприятния си съпруг предател, жертвала е личния си живот и прочие подобни глупости. Разбираш ли вече?
— Разбирам, че си пълен негодник.
Той се облегна и се ухили.
— В това болнично легло свърших доста умствена работа. Помислих си, добре сега, кой ме познава достатъчно, за да ме натопи така? Трябваше да е специалист по разузнаване. Никой човек от улицата няма знанията и уменията, за да го осъществи. Трябваше да има и мотив.
Той спря и ме изгледа очаквателно.
— А тя е имала мотив, нали така? Ти сам си го открил.
— Измисляш си.
— Тъпо копеле. Нямаш представа как играе тя. Тя не е малката сладурана, за която я мислиш, Дръмънд. Според теб как се е издигнала толкова бързо в управлението, по дяволите? Режеше топките на конкуренцията още преди да са разбрали, че е влязла в стаята.
Преди да успея да кажа нещо, Катрина се намеси:
— Добре, ще проверим. Обещавам. Но междувременно разглеждаме и други възможности.
— Например?
— Чувал ли си за някаква тайнствена руска организация, по която е работил Алекси?
Той беше потънал в мислите си и отговори разсеяно:
— Аха, разбира се. Постоянно.
— И как ти се струва?
— Това е Русия. Ако звучи гадно, вероятно е вярно. Но какво от това? Руснаците са кофти хора.
— Как по-точно са кофти? — попита Катрина, която беше отгледана от рускиня и имаше някои собствени наблюдения.
— Те са най-коварният народ на земята. Цялата им история е поредица от държавни преврати и дворцови интриги. Това им е като национален спорт.
— Значи според теб тази организация съществува? — попита Катрина.
— Не. Но Алекси вярваше в нея и аз използвах подозренията му, за да го привлека. Вероятно някъде в Москва има някаква група, която е намислила нещо, но Алекси беше направил от мухата слон. По дяволите, сигурно има стотина такива групи, а той ги е събрал в някакво чудовище. Ако имаше нещо толкова голямо, щяхме да го забележим.