— Как?
— Защото източниците ни на информация са се увеличили хилядократно след Големия взрив. Преди се изискваше много работа. Беше затворена държава с милиционери, войници и агенти на КГБ на всеки ъгъл. Ако поръчаш пиене на някой руснак, ще те видят хиляди недоброжелатели, а по-късно същата вечер бедният човечец ще посреща гости, които ще му счупят краката и зъбите. Но вече не става така. Цялата страна се превърна в рибарник за разузнавачи. Хвърляш въдицата и хващаш стотина доносници.
— Значи според теб Арбатов е параноик? — попитах.
— Че кой руснак не е? Особено пък човек с неговото минало.
— Какво му е на миналото? — попита Катрина.
— Отгледан е в малко селце на хиляда и петстотин километра южно от Москва. Баща му гледал свине. Представяте ли си? Майка му починала, когато бил на две, баща му също, когато бил на десет, така че го настанили в държавен приют за сираци. След около година спечелил някакъв национален математически конкурс и се запознал с Юриченко.
— Не виждам връзката.
— Юриченко бил председател на нещо като еквивалента на „Менса“ в Съветския съюз — група хора с изключително висок коефициент на интелигентност. Не просто гении, а супергении. Така че откарали Алекси със самолет да се срещне с него. Старецът практически го осиновил, после го вкарал в някакви ускорени курсове в Москва, а по-късно и в университета. Алекси дори живеел с него, докато завършил.
— Значи са близки? — попита Катрина.
— По-близки от баща и син. Но Алекси не може да избяга от корените си. Да, изглежда добре възпитан и елегантен, защото го е научил от Юриченко. Но в жилите му все още тече селска кръв, заради която е подозрителен към всичко в Москва, както канзаските фермери не обичат хората от Вашингтон. Ние подхранвахме тези чувства всеки път, когато Алекси повдигнеше въпроса. Това беше централният мотив на отношенията ни с него.
Кимнах, защото поне по тази точка Мери и съпругът й твърдяха едно и също. Освен това беше време за лошите новини.
Облегнах се, защото знаех какво ще последва. После казах:
— Обвинението иска да предложи сделка. Съгласихме се да се срещнем с Голдън утре сутринта.
— Каква сделка?
— Все още не знаем подробности. Подозираме, че ще предложат да не прилагат смъртно наказание, ако се признаеш за виновен на предварителното изслушване.
Той се изсмя.
— Това е лудост. Няма да се признавам за виновен.
Аз не се засмях в отговор.
— Вероятно няма да имаме друга възможност. Ако оттеглят предложението, никога няма да го повторят.
— Какво искаш да кажеш?
— Не успяхме да открием нищо, което смекчава обвиненията. Точно обратното — където и да погледнем, става все по-зле за теб. Освен това вярваме, че Голдън пази в тайна най-убедителното си доказателство.
Той клатеше глава.
— И какво от това? Само защото ти и тъпата ти помощничка не ставате за нищо, ми предлагате да се призная за виновен? Това ли ми казваш?
Прехапах устни.
— Казвам ти, че в момента нещата не изглеждат розови и ако откажем сделката, няма да има връщане назад.
Изражението му внезапно стана подозрително.
— Да не действаш заедно с Мери, а? Какво става? Да не би двамата с тази кучка да подготвяте някаква сделка?
Знаех, че се намира в състояние на силен стрес и стреля напосоки. Освен това знаех какво удоволствие ще ми достави да се пресегна през масата и да му счупя врата. Разбира се, аз съм професионалист. Ние разделяме нещата, нали така?
Успях да отговоря с най-спокойния си и хладен тон:
— Аз съм ти верен в професионално отношение. Ако мислех, че Мери има нещо общо с това, щях да я подгоня с всички сили. Ще се върна веднага щом чуя какво предлагат. Ти сам ще избереш. Ако не ми вярваш, намери си друг адвокат.
Завъртях се и излязох. Катрина остана за няколко минути, вероятно за да замаже нещата. Когато най-сетне излезе на паркинга, изглеждаше малко пораздрусана.
— Беше разтревожен — каза. — Убеден е, че жена му го е натопила. И се ядосва, че не отбелязваме напредък.
— Освен това е задник. Ако наистина го беше натопила, щеше да го заслужава, но това е абсурдно.
— Предполагам — каза тя, което можеше да означава, че е съгласна, а можеше да значи и точно обратното.
После настъпи неудобен момент. Какъвто съм си джентълмен, реших да се извиня.
— Виж, съжалявам за Алекси. Не забравяй, че и параноиците могат да бъдат добри хора.
— Баба ти е параноичка — отвърна Катрина, с което не ме изненада особено.
— Виж, не е само защото Морисън казва така. Снощи говорих с Мери. Тя каза, че психиатрите на ЦРУ от самото начало са го определили като клиничен случай. Именно тази слабост са използвали още от първата среща и управлението дори е организирало няколко представления, за да подхранва страховете му.