— Сърдиш ли му се? — попитах.
— Честно казано, направо съм бясна. Не мога да повярвам на случилото се. Може би вината не е негова и аз се опитвам да не го обвинявам, но не мога да се въздържа. Все трябва да съм ядосана на някого.
— Това е естествено. Ще ти мине. А ако за момент предположим, че наистина го е направил, имаш ли представа защо?
— Никаква, Шон. Всичко вървеше толкова добре. Живеехме си добре, и двамата обичахме работата си. Сигурно не знаеш, че Бил щеше да бъде произведен в чин генерал-майор?
Не знаех. Но „щеше“ наистина беше уместно употребено, защото, докато си говорехме, някой тип вероятно изгаряше точно този списък с кандидати за повишение, в който е бил включен Морисън. Армията много се сърди за такива работи.
Застанах до нея, наведох се, целунах я по бузата и казах:
— Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя скоро, става ли?
Стори ми се толкова измъчена и самотна, че всъщност не исках да си тръгвам. Няма да навлизам в подробности какво всъщност исках да направя.
— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? — попитах. — С него?
Посочих с пръст към тавана, за да й покажа кого имам предвид.
Тя се усмихна насила.
— Това е най-доброто място за нас. Той вярва в принципа, че трябва да пази потомството си, а точно от това имаме нужда с децата.
Грешка. Тя и децата имаха нужда да се върнат дванайсет години назад, за да си изберат друг съпруг, друг баща и прочие.
Но тъй като бяхме в Америка, когато съдбата ти раздаде кофти карти, имаш нужда и от още нещо — адвокат. Точно затова бях тук.
3
Тъй като Еди имаше няколко месеца преднина, на този етап бързината беше най-важна. Спрях на първата бензиностанция и използвах телефона, за да се обадя на секретарката си. Името, чинът и прочие в нейния случай са старши сержант Имелда Пепърфийлд. Отговори на първото позвъняване, както впрочем прави и всичко останало — толкова навреме, че дори малко изпреварва събитията.
— Здрасти, Имелда, аз съм. Нали разбра за случая „Морисън“, за който тръбят всички медии?
— Чух, да.
— Наш е. Морисън ме помоли, а жена му ми е… хм, стара приятелка и, как да ти кажа, принуди ме да се съглася.
Имелда е висока около 1,50, тежи 72 килограма и е на около петдесет години — чернокожа жена с топчесто лице, набито тяло, очила със златни рамки и леко прошарена коса. Отдалеч прилича на безобидна бабка — една от онези жени, прехвърлили средната възраст, които в свободното си време плетат шалове и пуловери на племенниците си и готвят пилешка супа за болни приятели. Това всъщност е огромна грешка. По-безопасно би било да сбъркаш атомна бомба с пиратка.
Имелда е отраснала в планинските райони на Северна Каролина, където е прихванала акцента на необразованите чернокожи селяци. Въпреки че отдавна не е такава, тя продължава да използва този акцент — най-вече за да заблуждава тъпаци като мен, че има някаква действителна причина да ми отдава чест и да ме нарича „сър“. Зад този коварен камуфлаж дебнат остър като бръснач ум, две магистърски степени и деликатността на камион „Мак“. В армията е изкарала близо трийсет години, виждала е всички начини за прилагане и злоупотреба със закона и предлага опитните си съвети винаги когато ги поискате — или дори когато не ги поискате — по същия начин, по който един тежък чук би помогнал на колче за палатка да навлезе по-дълбоко в земята.
— Лоша идея — каза най-сетне тя.
— Защо?
— Щото и бъкел не разбираш от шпионаж. Щото си затънал до ушите.
Няма много хора, които могат да употребят думата „бъкел“ и да очакват да ги вземат на сериозно. Но пък и не познавам никой, който да не взема Имелда на сериозно. Аз например я вземам много на сериозно.
— Дело като всяко друго — уверих я. — Просто е на различна сцена и с различни актьори.
— Глупости на търкалета. Заради жената ли го правиш?
— Имелда, тя ми е само стара приятелка. Не е лично, а професионално отношение… освен това не забравяй, че мъжът й поиска аз да го защитавам.
Тя не обърна внимание на последното.
— Чу ли кой е прокурорът?
— Голдън. И какво от това?
— Вземаш това дело, щото си падаш по жената на обвинен в държавна измяна, и заставаш срещу Голдън по материя, от която не отбираш. И ме питаш какво от това?
Имелда има влудяващия навик да си съставя собствено мнение, което понякога много ме дразни. Но пък и аз имам дразнещи навици, така че сме квит.
— Не си падам по Мери — отговорих. — Колкото до Еди, направо ще го издухам от съдебната зала.