— Сещам се, по дяволите. Това е тъпото на полицейската професия във Вашингтон. Всички в тоя град си мислят, че са важни. Оставете ги на мен. Аз не приемам „не“ за отговор.
Офицер Блакстоун кимаше енергично, сякаш искаше да каже: „Да, бе, и аз съм така. Отиваме там и им наритваме задниците. Само не ме спирайте.“
Излязохме и се качихме в колите. Двамата с Катрина тръгнахме след патрулката, което се оказа много удобно, тъй като те паркираха точно пред хотела, където е забранено да се паркира, а ние се наместихме до тях. После влязохме вътре и офицер Мъртри попита жената на регистрацията къде е отседнал О. Еймс. Тя очевидно предположи, че полицаите са част от мерките за сигурност за нейния специален гост, и незабавно му даде номера на стаята, която се оказа в края на коридора на седмия етаж.
Натъпкахме се в асансьора и се качихме. Вратите се отвориха и ние тръгнахме по коридора към вратата на Юриченко. Познаваше се отдалеч, защото пред нея стояха две мускулести горили.
Офицер Мъртри, придружаван от офицер Блакстоун, застана точно пред горилата отдясно и каза:
— Не ни създавайте проблеми, момчета. Дошли сме да връчим призовка на вашия човек. Да се държим приятелски, а?
Изражението на горилата изобщо не се промени. Гледаше Мъртри така, сякаш не разбираше нито дума.
— Чуваш ли какво ти казвам? — попита Мъртри. — Отваряйте шибаната врата и да приключваме!
Горилата продължи да го гледа, докато Катрина не каза нещо на руски. Това го разбра. Започна яростно да клати глава и бързо да повтаря нещо.
Катрина също каза нещо много бързо и съвсем скоро се оказахме в патова ситуация, при която горилата и Катрина си крещяха на руски, а ние седяхме и ги гледахме.
Най-сетне Мъртри я прекъсна:
— Ей, на какъв език говорите?
— На руски — каза Катрина. — Казва, че не може да ни пусне вътре при никакви обстоятелства.
— Така ли? — каза Мъртри. — Предай му, че се намира в нашата държава, по дяволите, и ако не ни пусне, ще го арестувам.
Към този момент вече всички крещяха и някой от останалите гости всеки момент щеше да се обади на регистрацията и да повика охрана, за да провери какво става. Това не беше част от плана. Управата на хотела със сигурност беше получила инструкции, че ако с госта на име О. Еймс възникнат някакви проблеми, трябваше веднага да уведомят Държавния департамент, ЦРУ или нещо подобно.
За щастие вратата на апартамента изведнъж се отвори рязко и, представете си, оттам се показа Алекси Арбатов. Погледна мен, после Катрина, а лицето му не изрази никаква изненада или факта, че ни познава. Обърна се към горилата отдясно и го попита нещо, което вероятно беше руският еквивалент на „Какво става тук, по дяволите?“
Горилата тръгна да отговаря, но аз бързо го прекъснах:
— Извинявай, приятел, случайно да знаеш английски?
Алекси кимна.
— Да. А вие сте кой?
— Шон Дръмънд, адвокатът на Уилям Морисън, и нося призовка за човека, който се е регистрирал в тази стая под името „О. Еймс“. Случайно да сте вие?
— Не. Казвам се Арбатов, а мистър Еймс не бива да бъде обезпокояван при никакви обстоятелства.
Размахах листа във въздуха.
— Грешка. Имам официално нареждане от съдията и няма да си тръгна, докато не говоря с него.
Алекси ме изучаваше с любопитство, донякъде развеселен, донякъде не.
— А вие наясно ли сте… как да кажа, с безразличието на мистър Еймс към ваши американски закони?
Много коварен начин да ме попита дали зная изобщо кой е мистър Еймс.
— Не ми пука, дори да е самият Борис Елцин или Виктор Юриченко — отвърнах. — Тук е Америка, а аз възнамерявам да говоря с него, така че ви съветвам да ни пуснете.
Алекси помисли малко и отговори много вежливо:
— Мога да пусна вас и тази очарователна млада дама, но няма да е възпитано да влиза и вашата полиция. Мистър Еймс много ще се разтревожи от това, да?
Катрина бързо сложи ръка на рамото на Мъртри.
— Няма проблеми. Можете ли да ни изчакате тук?
Мъртри изпъчи гърди, придаде си сурово изражение и каза:
— Ако имаш нужда от мен, само извикай и ще разбием вратата. Ясно?
Младият офицер Блакстоун също се опита да си придаде сурово изражение.
— Точно така. Направо ще я разбием.
Добре, че нямаше да се наложи, защото двете горили до вратата сигурно знаеха няколко начина да ги убият и двамата, като използват само миглите си.
Така или иначе, Алекси широко отвори вратата и ни подкани да влезем. Вътре имаше дълъг коридор, който водеше към дневната. На масата седеше Виктор Юриченко.
Не си го представях точно така — оказа се висок около метър и шейсет, с физиономия на горско джудже. Щом влязохме, той вдигна очи от една шахматна дъска и попита: