Имал е пари — много пари, — но никога достатъчно. Искал е още и ако цената за това била предателство, щял да го извърши. Бил е женен за пленително красива жена, която го е дарила с прекрасни деца, стабилен дом, социално положение и престиж. Но това не му стигало. Морисън искал още жени, така както богатите хора имат нужда от по-нови, по-големи, по-скъпи коли. Нуждаел се от постоянни нови завоевания, все едно дали мимолетни, за да поддържа самочувствието си на красив и влиятелен мъж. Армията му дала награди и висок чин — но това пак не му стигало. Бил Морисън се нуждаел от още по-високо професионално признание от онова, което можела да му даде армията със своите медали и грамоти, и го потърсил тайно в прегръдките на руските висши шпиони.
Еди щеше да каже, че именно това е бил мотивът на Морисън. Единствената причина да предаде страната си е било собственото му ненаситно его. Еди щеше да обещае дълъг списък от свидетели, които ще потвърдят наличието на този безкраен глад, дребнавия егоизъм, поредицата от сексуални приключения, неумолимата и жестока амбиция. Списъкът със сигурност щеше да бъде дълъг, защото показанията им изпълваха два големи сейфа — устната история на един човек, чиято нужда от признание — професионално, лично и любовно — нямала край.
След това Еди щеше да обещае също толкова дълга поредица от доказателства, от подслушвателните устройства в дома и офиса му до документите от московския сейф, по които бяха останали отпечатъците му.
Но колкото повече си мислех за това, толкова по-сигурен бях, че Еди пропуска нещо. В обвинението му имаше пробойна — неголяма, може би дори миниатюрна, но дупката си е дупка. Обвинението беше силно, но косвено. Не можех да защитавам морала на Морисън, защото, честно казано, той си беше разпасано копеле и прекалено много хора го знаеха, щяха да се закълнат в това и да го разкажат с най-големи подробности. А записите от телефонните му разговори щяха да премахнат всякакво съмнение.
Но единственото реално доказателство за държавната измяна бяха документите, откраднати от Москва от тайнствения източник на ЦРУ. И човек трябваше да се запита: дали някой знае как тези документи изобщо са се озовали там? Може би някой предприемчив руски агент ги беше откраднал от бюрото на Морисън? Поне това щях да твърдя аз. Те не са били предадени с добро желание, а задигнати.
Прелистих папките и осъзнах колко несериозно звучи този аргумент, тъй като датите в горния им край обхващаха цели осем години, включително и времето, когато Морисън беше работил в Държавния департамент, както и в Белия дом. Всеки човек с малко здрав разум щеше да се запита как някакъв руски агент е прониквал и в двете институции — две от най-строго охраняваните места в света — ден след ден, година след година, и е крадял документите от бюрото му?
Но красотата на американската съдебна система е в това, че тежестта на доказване лежи на плещите на прокурора. Еди можеше да докаже, че руснаците имат цели купчини строго секретни документи с отпечатъците на Морисън, но не можеше да докаже как са ги получили.
В три следобед Катрина хладно влезе в кабинета ми и хвърли една купчина листа на бюрото. После се подпря на стената, скръсти ръце и ме загледа така, сякаш бях някакъв жалък негодяй.
На най-горния лист пишеше, че това е речта на президента на САЩ, произнесена в Русия през есента на 1996. Видях и печат, че това са официални документи — очевидно Катрина беше ходила в архива.
Започваше с обичайните глупости, в които се казваше колко се радва президентът, че е там, каква голяма чест и привилегия е това посещение, как американците и руснаците са първи приятели и прочие. После идваше същественото: пасажът описван от Алекси, надлежно подчертан с червено, в който президентът на САЩ твърдеше, че войната в Чечня е оправдана, точно както и Гражданската война в Америка — борба за запазване на нацията. Добавяше и няколко подробности за това как руснаците трябвало да се държат цивилизовано, да се опитват да ограничат броя на цивилните жертви и така нататък, но при всички случаи оправдаваше и дори симпатизираше на чудовищната им война.