Деймън Найт
Кукловодът
Когато здравият мъжага се изправя на вратата, обстановката мигом се променя — всички в залата правят стойки като кучета на лов. Свирачът спира да разхожда пръсти по клавишите, двамата пияници, подхванали мръснишка песен, затварят усти, спретнатите люде с коктейлни чаши в ръце прекъсват разговорите си.
— Пит! — изпищява жената, който е най-близо. Мъжагата, притиснал до себе си две момичета, уверено влиза в залата.
— Как преживява пиленцето ми? Страхотно апетитна си, Сюзи, бих те изкльопал, ама вече закусих здравата. Хей, Джордж, разбойник такъв… — Пуска момичетата, придърпва един зачервен от притеснение плешив дребосък и го тупа по рамото. — Ти показа класа, приятелче! Ей Богу, голяма работа си, честна дума! А сега СЛУШАЙТЕ КАКВО ЩЕ ВИ КАЖА! — крещи той и прекъсва възгласите „Пит е това, Пит!“
Поднасят му чаша с мартини. И стърчи той — ослепителен, висок, загорял, в идеално скроен смокинг, и демонстрира зъбите си, бели като маншетите на ризата му.
— Ние дадохме представление! — обявява той.
Вълна от възторг, многогласен брътвеж: „При това какво представление, Пит, Боже, какво представление…“
Той вдига ръка.
— Представление за чудо и приказ!
Същите възторзи, същите овации.
— Явно стопанинът е шашнат, веднага подписа договор за есента!
Писъци, възгласи, аплодисменти. Мъжагата явно иска да добави нещо, но видимо поласкан, се отказва, а те, натискайки се един в друг, се тълпят около него — един да му стисне ръката, друг да го прегърне, трети да му прошепне възхищение…
— Всички ви обичам, всички! — крещи той. — А защо да не полудуваме малко, а?
Всички се оживяват и се завръщат по местата си. Чува се масово звънтене на чаши.
— О, Господи, Пит! — с благоговение възклицава някакъв дръгльо с изпъкнали очи. — Когато строши аквариума, едва не се подмокрих, ей богу!
Мъжагата се хили щастливо.
— Да беше си видял мутрата! И аз не мога да забравя онези рибета, дето се разпляскаха по сцената. А аз какво да правя? Няма къде да мърдам, значи, падам на колене… — мъжагата пада на колене, притиска се към пода, уж разглеждайки някакви въображаеми риби, — и им казвам: „Хайде, мъничета, връщайте се обратно в хайвера си!“
После се надига от пода под взрив от бурен смях. В търсене на удобна позиция, зрителите се нареждат наоколо амфитеатрално. Които са по-далеч, се качват на дивана, на бара и върху пианото. Тогава се чува нечий вопъл:
— Пит, изкарай песничката за златната рибка!
Одобрителни възгласи, викове: „За златната рибка, Пит, за златната рибка!“
— Добре де. — Мъжагата, целият превърнал се в усмивка, сяда върху облегалката на фотьойл и вдига чашата си. — И къде е музиката?
Суматоха около пианото. Накрая някой успява да се вреди, чуват се акорди, мъжагата прави смешна физиономия и започва:
— Ех, да бях рибе… Златното рибе… Подир гадже щях да ахна… и с опашка да й махна…
Кикот. Най-неудържимо се хилят момичетата, широко разтворили начервените си устни. Една румена от смях блондинка слага ръце върху коленете му, друга се настанява, плътно притисната до него.
— Е, сега ако трябва сериозно… — казва мъжагата.
Нов изблик на кикот. Той започва артистично:
— За вас шега, за мен истина, но ви казвам честно — без вас не бих се справил. Тъй като виждам между нас чуждестранни репортери, искам да представя главните бачкатори, без които не бих се справил. Най-напред Джордж, нашият трипръст ръководител на джаза. Той днес така нажежи играта, че никой не може да се сравнява с него. Обичам те, Джордж, мамка му!
И прегръща плешивия дребосък.
— После Рути, моята любов до гроб! Хей, къде си?… Миличкото ми, ти днес беше най-хубавата, детето ми, най-готината!
Целува тъмнокосо момиче. Тя изпищява и заравя глава в могъщите му гърди.
— И Франк — той се навежда и хваща дръгльото с изпъкналите очи. — Какво да кажа за теб, легнал си ми на душата!
Дръгльото, вдървен от щастие, мига на парцали. Едракът го награждава с приятелско потупване.
— Соул, Ерни и Мак, моите писатели драматурзи. На тях и Шекспир може да им завиди!
Грамадата изрича имена, те един подир друг идват при него да му стиснат ръката. Жени в екстаз го целуват, ридаейки.
— Моят дубльор — продължава той. — Моят сладур. Също и…
— А сега — казва той след дълга пауза, поел дълбоко въздух, когато от възбуда публиката е затаила дъх, — искам да ви представя моя кукловод.
Настъпва тишина. Лицето на грамадата е някак замислено и наплашено, като при болка. Замръзва. Стои, без да диша и с изцъклени очи. Момичето, седнало до него, се изправя и отива в дъното на залата. Платът на гърба на неговия смокинг се разцепва от горе до долу и от съдраното се показва някакво мъничко човече. Лицето му е бледо, лъщящо от пот, с черен калпак вместо коса. Съвсем дребничък, почти джудже, с тесни рамене и куц. Кафявата фланела и черните му гащи са в големи петна от пот. Като излиза от тялото на мъжагата, старателно затваря съдраното на смокинга. Мъжагата замира като вдървен с глупаво равнодушно изражение на лицето.