Дребосъкът облизва нервно устни и се смъква от фотьойла на пода.
— Здрасти, Фред! — обажда се някой от публиката.
— Здрасти! — отвръща Фред и маха с длан.
Годините му са около четирийсет. Има тлъст нос и кротки очи. Пискливият му глас звучи неуверено.
— Пък представлението наистина не беше лошо, нали?
— Така е, Фред — отвръщат другите.
Изтрива с длан чело.
— Вътре е доста топличко — казва с усмивка, като че ли извинявайки се.
— Така е, Фред — съгласяват се останалите.
Тези, които са по-далеч, един след друг се извръщат и се събират на малки групички. Стават по-словоохотливи.
— Слушай, Тим, мога ли да си понаквася гърлото? Нали разбираш, не обичам да го оставям самотен — и посочва замръзналия мъжага.
— Нямаш проблем, Фреди. Какво да ти налея?
— Ами… нали разбираш… такова… може ли халба бира?
Тим му донася пилзенско във фирмена чаша и той отпива жадно, като се оглежда неспокойно наоколо. Повечето вече са седнали, неколцина се размотават около вратата с намерение да си тръгват.
— Почакай, Рути — казва мъничкото човече, като отива до момичето. — Голям майтап падна, когато аквариумът стана на парчетии, не съм ли прав?
— Какво?… Извинявай, лапо, бях се разсеяла.
— Ами… нищо. Майната му.
Момичето за миг го докосва по рамото.
— Извинявай, скъпи, изчезвам. Трябва да хвана Робинс, преди да е духнал.
И хуква към вратата.
Дребосъкът слага чашата на масата пред себе си, сяда и започва нервно да кърши пръсти. Около него са останали само двамина — плешивото мъниче и дръгльото с изпъкналите очи. По устните му пробягна тревожна усмивка; гледа ту единия, ту другия.
— Такива ми ти работи — казва. — Тези представления, момчета… такова де… вече взеха да ни омръзват. Струва ми се, че е време да помислим…
— Слушай, Фред — казва плешивият, наведен напред и сложил длан върху ръката му. — Що не вземеш да се мушнеш обратно, а?
Почти минута дребосъкът го гледа объркано, навежда очи. Изправя се, преглъща и казва:
— Е, какво пък…
После пак се качва на фотьойла откъм гърба на мъжагата, отваря разпраното отзад на смокинга и прехвърля един подир друг двата си крака вътре. Неколцина го следят с каменни лица.
— Мислех, че ще издържите, поне мъничко ще ми е по-спокойно — казва той неуверено, — ама къде ти…
Прибира и двете си ръце в кухината под смокинга, изтегля нещо със замах и потъва вътре. Мургавото му объркано лице изчезва.
Мъжагата неочаквано се оживява и се надига от фотьойла.
— Хей, вие! — изкрещява той. — Може ли някой от вас да ми каже — абе ние купон ли имаме, или какво?! Хайде, поразмърдайте си задниците!
Лицата наоколо се проясняват. Повечето се скупчват около него.
— А сега изгарям от желание да чуя ето този мотив — и започва ритмично да удря длани. След малко се намесва пианото и всички започват да пляскат в такт.
— Така. Искам сега да разбера следното: ние живи ли сме, или си чакаме катафалките?! Всички вкупом, че съм оглушал!
Слага шепи на ушите си под тържествуващия рев на тълпата.
— Още по-силно, оглушал съм!
Тълпата крещи неистово: „Пит! Пит!“.
— Нямам нищо против Фред — казва искрено плешивият. — Струва ми се, че е готино момче.
— Разбирам ти намека — казва онзи с изпъкналите очи. — Искаш да кажеш, че не го прави умишлено.
— Точно тъй. Но, Боже Господи, тази негова потна фланела, уморентите му лапи и всичко останало…
Онзи с изпъкналите очи повдига рамене.
— Къде на майната си ще ходи.
И двамата се превиват от смях. Мъжагата си дава вид на уморен. Залата, изпаднала в истерия, крещи: „Пит! Пит!“.
Купонът продължава страхотно.