5
Фреди излезе навън в градината. Не се отдалечи много, когато някъде отблизо ветрецът довя до ушите му забележка на висок глас относно шотландския инат, която можеше да има само един източник. Той ускори крачка.
— Здравей, родителю.
— Е, Фредерик?
Фреди пристъпваше от крак на крак.
— Кажи ми, родителю, мислиш ли, че мога да те придружа до града днес следобед?
— Какво!
— Работата е там, че трябва да отида на зъболекар. Не съм ходил много отдавна.
— Не виждам защо е необходимо да ходиш на лондонски зъболекар. Има един превъзходен специалист в Шрусбъри и ти знаеш, че силно се противопоставям на всяко твое отиване в Лондон.
— Ама моят човек познава зъбите ми като кътните си зъби. От дете ходя при него. Всеки, който разбира нещо от тези неща, ще ти каже, че най-голямата грешка е да се бръмчи между различни зъболекари.
Вниманието на лорд Емсуърт вече се връщаше към чакащия Макалистър.
— Добре де, добре.
— Ужасно ти благодаря, родителю.
— Но настоявам за едно нещо, Фредерик. Не мога да те оставя да скиториш цял ден из Лондон. Искам да хванеш обратния влак в дванадесет и петдесет.
— Дадено, родителю.
— Вслушай се в разума, Макалистър — каза Негова светлост. — Само това искам да направиш — вслушай се в разума…
Втора глава
СМИТ ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА
1
Горе-долу по времето, когато влакът на лорд Емсуърт, профучавайки бързо с него и сина му към Лондон, измина половината разстояние, един много висок, много слаб и много сериозен млад мъж, безупречен с чисто новия си цилиндър и официално сако с изящна кройка, изкачи стъпалата на къщата на Уолингфорд Стрийт № 18 в лондонския квартал Западен Кенсингтън и позвъни на входната врата. След това свали цилиндъра, докосна леко челото си с копринена кърпичка, защото следобедното слънце не жалеше сили, и се огледа наоколо с нескрита погнуса.
— Ама че квартал! — промърмори той.
Малко естети биха заспорили с него. Когато великата революция срещу лондонската грозотия най-сетне избухне и ревящи орди художници и архитекти, вбесени до краен предел, поемат закона в свои ръце и се юрнат из града да палят и рушат, на Уолингфорд Стрийт в Западен Кенсингтън със сигурност няма да й се размине кибритената клечка. Тази улица отдавна би трябвало да бъде срината из основи. Защото, макар и да притежава определени достойнства от низко и практично естество, бидейки наемно достъпна и в близост до метрото, дори родната й майка не би могла да й отрече нейната ослепителна грозота. Разположена посред един от онези райони, където Лондон избухва в екзема от червени тухли, тя се състои от два успоредни реда къщи-близнаци, всяка с проскубан жив плет отпред. Чувствителни млади импресионисти от артистичната колония горе към Холанд Парк можеха да бъдат видени понякога да се препъват из нея със закрити с длани очи, шепнейки през стиснати зъби: „Докога? Докога?“
Една дребна прислужница се появи в отговор на звънеца и застана втрещена, докато посетителят, изваждайки монокъл, го поставяше на дясното си око и я оглеждаше през него.
— Доста е топло днес — каза сърдечно той.
— Да, сър.
— Но приятно — продължи младият мъж. — Кажи ми, госпожа Джаксън вкъщи ли е?
— Не, сър.
Младият мъж въздъхна.
— Е, трябва винаги да помним, че тези разочарования ни се изпращат поради някаква основателна причина. Те несъмнено ни правят по-духовни. Ще я осведомиш ли, че съм идвал? Името ми е Смит.
— Да, сър.
— Прекрасно! — каза младият мъж, изтупвайки прашинка от ръкава на сакото си. — Прекрасно! Прекрасно!
И с учтив поклон той слезе от стъпалата и тръгна надолу по улицата. Нисичката прислужница, след като го проследи с облещени очи, докато го изгуби от поглед, затвори вратата и се върна в кухнята си.
Смит продължи да се разхожда съзерцателно. Приятната топлина на следобеда го разнежваше. Той тихо си тананикаше и спря чак в края на улицата, когато млад мъж на негова възраст изскочи бързо иззад ъгъла и почти се блъсна в него.
— Съжалявам — каза младият мъж. — Здравей, Смит.
Смит го гледаше с благосклонна обичливост.
— Другарю Джаксън — каза той, — добра стига. Единственият човек, когото бих искал да срещна. Да отскочим някъде, другарю Джаксън, ако ангажиментите ти позволяват, и да възстановим тъканите си с по чаша чай. Аз се надявах да се отбия у семейство Джаксън и да си изпрося чашка, но ме осведомиха, че жена ти е излязла.
Майк Джаксън се разсмя.
— Филис не е излязла. Тя…
— Не е излязла? Тогава — каза Смит наскърбено — мръсен номер е погоден днес. Защото ме върнаха от вратата. Няма да преувелича, ако кажа, че ми биха дузпата. Това ли е прехваленото Джаксъново гостоприемство?