— Наскърбяваш ме, другарю Джаксън — наскърби се той. — Не очаквах подобно тесногръдие. Дори допуснах, че ще си потрошиш краката от търчене презглава към редакцията на вестника, за да им тикнеш в ръцете своята обява. Но дори ти не си в състояние да укротиш моя несломим дух. Около Кенсингтън се носи вик: „Смит е на път!“ В каква посока, викът е пропуснал да отбележи, но бъдещето ще хвърли светлина върху това бяло петно. А сега, другарю Джаксън, нека се вмъкнем в чайната отсреща и да вдигнем тост за успеха на предприятието с чаша горещ чай. Имах особено тежка сутрин днес сред цацата, та се нуждая от освежаване.
2
След като Смит оттегли забележителната си персона, настъпи интервал от може би двадесет минути, преди нещо друго да освежи дрипавостта на Уолингфорд Стрийт. Летаргията на следобеда бе обзела улицата напълно. Само понякога каручката на търговец изтрополяваше зад ъгъла и от време на време се появяваха котки, дебнещи целенасочено сред вечнозелените храсти. Но в пет без десет една много млада дама, да не кажем момиче, изтича по стъпалата на номер 18 и позвъни на вратата.
Беше средна на ръст, много изправена и стройна, а хубавата коса, веселата усмивка и момчешката гъвкавина на тялото й допринасяха за общото впечатление на бодро безгрижие и слънчева лъчезарност, подчертана от факта, че подобно на всички момичета, търсещи вдъхновение от Париж за роклите си през този сезон, и тя се беше издокарала в черно.
Дребната прислужница се появи за пореден път.
— Госпожа Джаксън вкъщи ли е? — попита момичето. — Предайте й, че госпожица Халидей я търси.
— Да, госпожице.
Една врата в дъното на тесния коридор се отвори.
— Ти ли си, Ива?
— Здравей, Фил.
Филис Джаксън изхвърча по коридора като розов лист, духнат от вятъра, и се хвърли в прегръдката на Ива. Тя беше дребна и крехка, с големи кафяви очи под облак тъмна коса. Имаше тъжен поглед и повечето й познати изпитваха желание да я погалят. Ива неизменно я галеше по кожата — още от първите им съвместни дни в училище.
— Закъснях или съм подранила? — попита Ива.
— Ти си първата, но няма да чакаме. Джейн, ще донесеш и чая в гостната?
— Да, госпожо.
— И запомни, че не искам да виждам никого през остатъка от следобеда. Ако някой дойде, казвай, че ме няма. Освен госпожица Кларксън и госпожа Мактод, разбира се.
— Да, госпожо.
— Коя е госпожа Мактод? — поинтересува се Ива. — Да не е Синтия?
— Да. Нали знаеш, че тя се омъжи за Ролстън Мактод, канадския поет, и замина за Канада?
— Чух, че е в Канада, но не знаех, че се е омъжила. Странно как губиш връзка с най-добрите си приятелки. Даваш ли си сметка, че не сме се виждали поне от две години?
— Знам. Това е направо ужасно! Взех адреса ти от Елза Уентуърт преди два или три дни, а Кларки ми съобщи, че Синтия е тук със съпруга си, та си помислих колко ще е хубаво да си направим редовното събиране. Ние трите бяхме такива приятелки в добрите стари дни… Спомняш си Кларки, нали? Госпожица Кларксън, която ни преподаваше литература.
— Да, разбира се. Къде я видя?
— Ами ние често се виждаме. Тя сега управлява една агенция за набиране на работна ръка и аз ходя там минат-неминат две седмици, за да си намеря нова прислужница. Тя ми осигури Джейн.
— Съпругът на Синтия ще дойде ли с нея?
— Не. Исках да сме само ние четирите. Познаваш ли го? Ама разбира се, че не. Това е първото му посещение в Англия.
— Познавам поезията му. Той е голяма знаменитост. Синтия има късмет.
Двете влязоха в гостната, претъпкана с неизменните ковьорчета, восъчни цветя и порцеланови кученца, които са неотделима част от евтините мебелирани квартири. Ива, макар че фасадата на номер 18 би трябвало да я подготви за всичко това, не успя да потисне лекото си потръпване, когато улови погледа на най-впечатляващото кученце, облещено срещу нея върху полицата над камината.
— Не ги гледай — препоръча й Филис, проследявайки погледа й. — Аз по цял ден се опитвам да не ги виждам. Ние току-що се нанесохме и нямах време да преподредя. Ето го чаят. Много добре, Джейн, остави го тук долу.
Ива седна. Тя беше озадачена и любопитна. Изрови от паметта си училищните дни и си спомни тогавашната Филис като почти неприлично богата. Сети се, че тогава тя имаше втори баща милионер. Какво ли бе станало с него? Ива надуши някаква мистерия И по обичайния си прям начин се насочи към разгадаването й.
— Разкажи ми всичко за себе си — каза тя, настанявайки се толкова удобно, колкото й позволяваше свръхоригиналната конструкция на стола. — И помни, не съм те виждала от две години, така че не изпускай нищо.
— Толкова е трудно да реша откъде да започна.