— Ами подписала си писмото си „Филис Джаксън“. Започни тогава с тайнствения Джаксън. Откъде се появи? Последното, което знам за теб, е от една обява в „Морнинг Поуст“ за годежа ти със… забравила съм името, но със сигурност не беше Джаксън.
— Роло Маунтфорд.
— Добре, какво стана с Роло?
— Ами той… се разпадна от само себе си. Може би защото взех, че се омъжих за Майк.
— Духнала си с него, искаш да кажеш?
— Да.
— Господи!
— Ужасно се срамувам, Ива. Отнесох се доста зле с Роло.
— Хич да не ти пука. Мъж с подобно име е създаден да страда.
— Аз никога не съм го обичала истински. Той имаше ужасни воднисти очи…
— Разбирам. Значи си духнала с твоя Майк. Разкажи ми за него. Кой е той? С какво се занимава?
— Ами в момента е директор на училище. Но не харесва тази работа. Иска да се върне отново в провинцията. Когато се запознахме, той беше управител на имение. Собствениците се казваха Смит. Майк е приятел на сина им още от началното училище, а после са следвали заедно в Кеймбридж. Бяха много богати, а имението им беше в съседство със земите на семейство Еджлоу. Аз бях на гости при Мери Еджлоу… помниш ли я от училище? Срещнах Майк за пръв път на танци, после на езда, а след това… е, след това се срещахме всеки ден. Влюбихме се от самото начало, излизахме известно време заедно и после се оженихме. О, Ива, да беше видяла нашата хубава малка къща. Цялата беше потънала в бръшлян и рози, имахме коне, кучета и…
Разказът на Филис прекъсна с едно сподавено преглъщане. Ива я гледаше със съчувствие. Самата тя цял живот бе безпарична и предоволна в своето безпаричие. Беше силна, предприемчива, авантюристично настроена и се опиваше от постоянното възбуждащо усилие да свърже двата края. Но Филис бе едно от онези сладки порцеланови момичета, които грубостта на живота нараняваше, вместо да възпитава. Тя се нуждаеше от удобства и приятна обстановка. Ива погледна навъсено порцелановото кученце, което й се ухили цинично с непоносимо дружелюбие.
— Тъкмо сключихме брак — продължи Филис, — и горкият господин Смит умря. После всичко се разпадна. Предполагам, че е играл на борсата или нещо такова, защото не остави никакви пари и се наложи да продадат имението. Новите собственици имаха племенник, когото назначиха за управител, та Майк трябваше да напусне. Затова сме тук.
Ива зададе въпроса, който искаше да постави още с влизането си в къщата.
— Но какво стана с втория ти баща? Навремето в училище ти имаше богат втори баща. И той ли загуби парите си?
— Не.
— Защо не ти е помогнал тогава?
— Щеше да го направи, ако зависеше от него. Обаче зависи от леля Констанс.
— Коя е тази леля Констанс?
— Аз я наричам леля, но тя всъщност ми е един вид мащеха. Вторият ми баща се ожени отново преди две години. Леля Констанс побесня, когато аз се омъжих за Майк. Тя искаше да се омъжа за Роло. Не ми прости и не позволява на втория ми баща да ни помогне.
— Но как е възможно да е такова безгръбначно желе! — възкликна Ива с възмущение. — Защо не е настоявал? Помня колко много те обичаше.
— Той не е безгръбначно, Ива. Сладур е. Просто се е оставил да го разиграва както си намери за добре. Тя е опасна фурия. Ако рече, може да бъде доста приятна и двамата много се обичат, но понякога е твърда като кремък. — Филис прекъсна разказа си. Входната врата се отвори и се чуха стъпки в коридора. — Кларки пристигна. Дано да е довела Синтия. Не споменавай пред нея нищо от това, което ти разказах, Ива.
— Защо?
— Тя е така майчински загрижена за тези неща. Мило от нейна страна, но…
Ива разбра.
— Много добре. По-късно.
Вратата се отвори и влезе госпожица Кларксън. Прилагателното, което Филис използва за бившата си учителка, беше добре избрано. Госпожица Кларксън излъчваше майчинска загриженост. Тя беше едра, самоуверена и мека и се спусна върху Ива като квачка над пиленцето си още преди вратата да се е затворила зад нея.
— Ива! Колко се радвам да те видя след толкова Много време! Изглеждаш направо неотразима! И толкова благоденстваща. Каква красива шапка!
— Очите ми изтекоха по нея, откакто влезе, Ива — призна си и Филис. — Откъде я имаш?
— От магазина на Мадлин Сойърс на Риджънт Стрийт.
Госпожица Кларксън, след като получи чашата си чай, се възползва от случая, за да каже няколко назидателни думи.
— Както не съм пропускала да отбележа в добрите стари времена, Ива, човек никога не трябва да се отчайва. Помня те в училището, скъпа, бедна като църковна мишка и с никакви изгледи за бъдещето, а ето те сега тук — богата…
Ива се разсмя, стана и целуна госпожица Кларксън. Съжаляваше, че се налага да внесе дисонанс в концерта, но нямаше как.