— Чие — попита той гардеробиера — е това?
— Принадлежи на Достопочтения господин Уолдърик, сър.
— А! — каза Смит снизходително.
И като пъхна чадъра под мишница, излезе навън.
Междувременно Ива Халидей, озарила мрачната аскетичност на витрината на господата Торп и Бриско, продължаваше да размишлява със силни, но справедливи думи за английския климат и да разглежда небето с надеждата да открие синя пролука. Тя беше вглъбена в това безрадостно занимание, когато един глас я заговори.
— Извинете!
До нея стоеше гологлав млад мъж — много висок, много слаб и много издокаран — и държеше чадър. Имаше монокъл на дясното око и през него гледаше надолу към нея с тържествена доброжелателност. Не каза нищо повече, а само улови пръстите й и ги постави върху дръжката на чадъра, който отвори услужливо, и с учтив поклон се отдалечи с бързи широки крачки през улицата, изчезвайки във входа на мрачна сграда. От броя на влизащите и излизащи мъже за времето на престоя си тя бе решила, че трябва да е някакъв клуб.
Доста изненадващи неща се бяха случвали на Ива, откакто дойде да живее в Лондон, но нищо не можеше да се сравни с това. Тя остана неподвижна няколко минути, загледана ококорено в сградата отсреща. Младият мъж не се появи отново. Дори не се показа на прозореца. Клубът го погълна. И тогава Ива, решавайки, че денят не е подходящ за отказване на чадъри дори ако падаха от небето, излезе изпод навеса и продължи по прекъснатия си маршрут към кантората на госпожица Кларксън.
Международното бюро за набиране на работна ръка (Бързина — Любезност — Информация) на Ейда Кларксън се намира в края на Шафтсбъри Авеню, малко след театър „Палас“. Ива, затваряйки чадъра, който, слава богу, предпази шапката й от дъжда, изкачи няколкото стъпала до вратата и почука на прозорчето с надпис „Информация“.
— Търся госпожица Кларксън.
— Името ви, моля? — откликна бързо и любезно Информацията.
— Госпожица Халидей.
Настъпи кратка пауза, включваща задействане на телефонната слушалка.
— Заповядайте в личния кабинет, ако обичате — каза момичето след миг с глас, в който този път се долавяше страхопочтително уважение към допълнителните рекламирани качества на кандидатката за работа, защото тя бе успяла да огледа и преглътне шапката.
Ива прекоси общата чакалня с покритата със списания маса и почука на вратата с надпис „Вход за външни лица забранен“.
— Ива, скъпа! — възкликна госпожица Кларксън в мига, в който тя влезе. — Не знам как да ти го кажа, но търсих из картотеката си и нямам нищо за теб, просто нищо. Какво ще правим?
— Не се тревожи, Кларки.
— Ама…
— Не съм дошла да говорим за работа, а за да те разпитам за Синтия. Как е тя?
Госпожица Кларксън въздъхна.
— Горкото дете, още не е дошло на себе си и нищо чудно. От съпруга й ни вест, ни кост. Направо я заряза.
— Горкичката! Не мога ли да я видя?
— Засега не. Убедих я да замине за Брайтън за ден-два. Мисля, че морският въздух ще й подейства освежително. По-добре, отколкото да седи в хотела и да се тръшка. Заминава с влака в единадесет часа. Предадох й поздрави от теб и тя много се зарадва, че помниш старото приятелство и й съчувстваш за сполетялата я беда.
— Тогава ще й пиша. Къде ще отседне?
— Не знам брайтънския й адрес, но от хотел „Кадоган“ ще й препращат писмата. Мисля, че ще се зарадва да получи вест от теб, скъпа.
Ива гледаше тъжно рамкираните дипломи и благодарствени писма от клиенти, красящи стената. Тя рядко изпадаше в мрачно настроение, но този ден се отличаваше със забележителна отвратителност, а и повечето й приятелки го бяха закъсали яко.
— Кларки — каза тя, — този свят ни поднася само главоболия.
— Така е — въздъхна госпожица Кларксън, специалистка по темата.
— Всички коне, на които разчиташ, финишират шести, а всички приятелки си скубят косите. Горката Филис!
— Но нали ми каза, че е щастливо женена?
— Да, но го е закъсала с парите, а ти помниш в какъв разкош тънеше навремето в училище. Сигурно ти е смешно, че именно аз оплаквам другите за безпаричието им, но чуждите затруднения винаги ми изглеждат по-лоши от моите собствени. Горката Фил е напълно неподготвена за тях, докато аз съм свикнала цял живот да нямам пукнат грош. Баща ми, горкият, съм го запомнила как пише статия подир статия в надпревара с времето, докато кредиторите дращеха по вратата. — Ива се засмя, но очите й бяха влажни. — Но беше прекрасен човек. Осигури ми първокласно училище като Уейланд Хаус, докато самият той често нямаше пари дори за тютюн. Сигурно честичко е закъснявал с таксата?