— Аз, скъпа, бях само помощник-учителка в Уейланд Хаус и нямах вземане-даване с финансовата страна на нещата, но съм подочувала…
— Милият татко! Знаеш ли, един от първите ми спомени е как някой позвъни на вратата, а татко се гмурка като тюлен под дивана. Подаде глава и ме помоли с дрезгав шепот да държа фронта. Аз отидох до вратата и се изправих пред някакъв възмутен мъж с лист синя хартия в ръка. Разбъбрих се толкова невинно, че той си тръгна не само доволен, ами дори ме погали по главата и ми даде едно пени. И когато вратата се затвори, татко изпълзя изпод дивана и ми даде две пенита — добра работа за една сутрин. Помня, че с тях му купих диамантен пръстен от магазина на нашата улица. Поне мислех, че е диамантен. Може и да са ме измамили, защото бях много малка.
— Имала си труден живот, скъпа.
— Да, но ми беше толкова забавно! Пък и не можеш да ме причислиш към най-бедстващите десет процента. Чичо Томас ми завеща сто и петдесет лири годишно и, слава Богу, не мога да пипам капитала. Ако на света нямаше неустоими шапки и конни състезания, щях да тъна в охолство… Но да не те задържам повече, Кларки. Чакалнята сигурно е тъпкана с херцози, търсещи готвачи, и с готвачи, търсещи херцози. Довиждане, скъпа.
И след като целуна госпожица Кларксън и оправи шапката си, която се бе килнала малко от прегръдката, Ива напусна стаята.
Четвърта глава
БОЛЕЗНЕНА СЦЕНА В „ТЪРТЕИТЕ“
Междувременно в „Търтеите“ се разиграваше една твърде болезнена сцена. Смит, отново на сушинка под покрива на клуба си, се запъти към умивалнята, за да разучава с интерес чертите си в огледалото, да приглади косите си и да изчетка старателно дрехите си. После се запъти към гардероба за шапката си. При появата му гардеробиерът го изгледа с подчертано неспокойство.
— Господин Уолдуик беше тук преди малко, сър — осведоми го той.
— Така ли? — попита Смит, леко заинтригуван. — Енергична, суетяща се душа е другарят Уолдуик. Вечно е някъде. Ту тук, ту там.
— Питаше за чадъра — продължи гардеробиерът с хладна нотка в гласа.
— И правилно — одобри Смит. — Свестният мъж обича чадъра си.
— Разбира се, аз бях принуден да го уведомя, че вие го взехте, сър.
— Точно така — одобри сърдечно Смит. — Много си падам по този дух на чистосърдечно откровение. Между теб и другаря Уолдуик не бива да се прокрадват сдържаност и недомлъвки. Нека няма шито-покрито — искам да се гледате право в очите, с открити чела.
— Стори ми се твърде разгневен, сър. Тръгна да ви търси.
— Винаги съм готов да побъбря с другаря Уолдуик — каза Смит. — Винаги!
И той напусна гардероба, на път към фоайето, където поиска от портиера да му спре такси. Последното спря пред клуба. Смит слезе по стъпалата и тъкмо да влезе в него, когато чу зад себе си сподавен дрезгав вик и от входната врата изскочи розов възмутен младеж.
— Ало! Хей! Смит! Ама как може! — гръмогласно се развика розовият.
Смит влезе в таксито и огледа благосклонно новопоявилия се.
— А, другарю Уолдуик! Какво ни тежи на душата?
— Къде ми е чадърът? — поиска да узнае розовият. — Гардеробиерът каза, че ти си ми взел чадъра. Шегата си е шега, но това беше дяволски хубав чадър.
— Което си е вярно — сърдечно се съгласи Смит. — Сигурно ще се поласкаеш, като споделя с теб, че се спрях на него като на единствено подходящ при доста напрегната конкуренция. Искрено се опасявам, че този клуб започва да приема членове от кол и от въже, другарю Уолдуик. Ти с твоя кристален разсъдък едва ли ще повярваш какви боклуци бяха някои от чадърите, които прегледах в гардероба.
— Къде е той?
— Гардеробът ли? Завиваш наляво, щом влезеш през главния вход и…
— Чадърът ми, по дяволите! Къде ми е чадърът?
— Е, за това вече — каза Смит и в гласа му се долови нотка на мъжествено съжаление — представа си нямам. Дадох го на една млада дама на улицата. Къде се намира тя в настоящия момент, не мога да кажа.
Розовият се олюля.
— Дал си чадъра ми на някакво момиче?
— Описанието ти е крайно неточно. Ако я беше видял, нямаше да говориш за нея с подобна безотговорност. Другарю Уолдуик, тя беше прелестна! Аз съм един обикновен недодялан мъж и, общо взето, стоя над нежните чувствителности, но открито си признавам, че тя докосна в мен струна, която рядко зазвънява. Тя трогна старото ми обръгнало сърце, другарю Уолдуик. Нямам друга дума за това. Трогна го!
— Ама такова…
Смит протегна дългата си ръка и положи бащинска длан върху рамото на другия мъж.
— Смелост, другарю Уолдуик! — каза той. — Посрещни това изпитание като мъж. Съжалявам, че станах повод за разлъката ти с един превъзходен чадър, но както лесно можеш да разбереш, нямах друг избор. Валеше дъжд. Тя стоеше там, сгушена отчаяно под навеса на онзи магазин. Искаше да бъде другаде, но влагата дебнеше, за да й погуби шапката. Какво можех да направя? Какво можеше са стори кой да е достоен мъж, освен да изприпка до гардероба, да грабне най-хубавия чадър и да й го поднесе? А твоят се открояваше сред тълпата като гургулица сред гарги. Аз й го дадох и тя си тръгна с него, най-после щастлива. Сигурен съм, че това обяснение ще уталожи съществено естествената ти тъга. Ти загуби чадъра си, другарю Уолдуик, но за каква кауза! Сега можеш да се сравняваш единствено със сър Филип Сидни1 и сър Уолтър Роли2. Може би последният е по-подходящото историческо сравнение. Той разперил пелерината си, за да запази сухи краката на една кралица. А ти — чрез моя милост като посредник — отдаде чадъра си, за да спасиш шапката на едно момиче. Потомците ще се гордеят с теб, другарю Уолдуик. Ще остана силно изненадан, ако не те обезсмъртят в легенди и народни песни. Бъдещите поколения ще се тълпят край коленете на дядовците си и ще се молят: „Разкажи ни как великият Уолдуик се лишил от чадъра си, дядо!“ Но тъй като виждам, че шофьорът е включил таксиметровия апарат, налага се да приключа тази дружеска беседа, която неизмерно ме обогати. Карай — обърна се той към шофьора, прибирайки глава в колата. — Отивам в Международното бюро за набиране работна ръка на Ейда Кларксън на Шафтсбъри Авеню.
1
Сър Филип Сидни (1554–1586) — английски поет, учен и любим придворен на кралица Елизабет I, убит по време на военна експедиция във Фландрия. Според преданието, докато умирал, той отказал чаша вода и я подал на ранения до себе си, чиято нужда, казал Сидни, била по-голяма от неговата. — Б.ред.
2
Сър Уолтър Роли (15527–1618) — знаменита историческа личност от времето на кралица Елизабет I. Според Уолтър Скот, описал Роли в романа си „Кенилуърт“, той проснал пелерината си пред кралицата, за да не нагази тя в калта, а после по нейна воля я носил до второ нареждане. — Б.ред.