— Чух, че си изгубил очилата, родителю.
— Така е.
— Неприятно, а?
— Несъмнено.
— Трябва да имаш резервен чифт.
— Имам, ама го счупих.
— Кофти късмет. И си изгубил другите?
— И, както казваш, изгубих другите.
— Търси ли ги пущините?
— Търсих ги.
— Все някъде трябва да си ги дянал.
— Твърде е възможно.
— Къде — попита Фреди, увличайки се в задачата си — ги видя за последен път?
— Я се разкарай! — изскърца лорд Емсуърт, върху когото думите на рожбата му започнаха да упражняват потискащо въздействие.
— Ъ?
— Махай се!
— Да се махна?
— Да, върви си!
— Ами дадено.
Вратата се затвори. Негова светлост се върна отново при прозореца.
Беше стоял там няколко минути, когато се случи едно от онези чудеса, които непрекъснато се случват в библиотеките на старинните замъци. Без звук или предупреждение част от книгите започнаха плавно да се отделят от останалите и завъртайки се като врата, разкриха зад себе си малък кабинет. Оттам безшумно изникна млад очилат мъж, а книгите все така плавно и безшумно се върнаха на мястото си.
Контрастът между лорд Емсуърт и новодошлия беше поразителен, бих го нарекъл дори драматичен. Лорд Емсуърт беше тъй тъжно и очебийно без очила, докато Рупърт Бакстър, неговият секретар, бе тъй крайно очилат. Именно очилата първи впечатляваха при среща с него. Блестяха дееспособно насреща ви. „Тук — казвате си вие — имаме насреща си един кадърен млад мъж с очила.“
Описвайки Рупърт Бакстър като кадърен, човек не го надценяваше. В основата си беше такъв. Макар технически да се явяваше подчинено лице на заплата, той постепенно и благодарение на мекушавата добродушност на работодателя си се бе превърнал в същинския господар на дома. Той бе мозъкът на Бландингс, диспечерът, кормчията, който водеше кораба през бури и несгоди. Лорд Емсуърт бе преотстъпил с готовност цялата власт на Бакстър и желаеше само да го оставят да се тутка на спокойствие, а Бакстър, повече от достоен за задачата си, се справяше, без да му мигне окото.
Щом навлезе в обсега на графа, Бакстър се изкашля. Лорд Емсуърт, разпознавайки звука, се завъртя на пети с лека искрица надежда. Той не би се учудил, ако дори този явно неразрешим проблем с пенснето капитулираше пред свръхчовешките способности на секретаря му.
— Бакстър, драги, аз си загубих очилата! Моите очила! Забутал съм ги някъде. Не мога да се сетя къде. Да си ги виждал случайно някъде?
— Да, лорд Емсуърт — отговори секретарят, извисил се кротко на равнището на кризата. — Те висят отзад на гърба ви.
— На гърба ми! Господ да ме благослови! — Негова светлост провери изявлението и го намери — подобно на всички други Бакстърови изявления — за вярно. — Ами да, там са си! Знаеш ли, Бакстър, ще взема наистина да повярвам, че започвам да ставам разсеян. — Той дръпна връвчицата, улови пенснето и сияещ го нагласи върху носа си. Раздразнението му изчезна като росата от някоя негова роза. — Благодаря ти, Бакстър, благодаря ти. Ти си незаменим.
И с лъчезарна усмивка и пружинираща походка лорд Емсуърт се насочи към вратата, на път към свежия въздух и още по-свежата компания на Макалистър. Придвижването му предизвика у Бакстър ново прокашляне — този път остро и безапелационно. Негова светлост с неудоволствие спря — с единия крак във въздуха, подобно на куче, повикано с изсвирване от гонитбата. Облак се спусна над слънцезарното му настроение. Колкото и възхитителен да беше Бакстър в много отношения, той бе склонен понякога да го главоболи. А нещо подсказа на лорд Емсуърт, че сега се канеше точно това да прави.
— Колата ще бъде пред вратата — обяви Бакстър с учтива безпрекословност — точно в два часа.
— Кола ли? Каква кола? Откъде-накъде кола? Откъде се пръкнаха тези коли?
— Колата, която ще ви откара до гарата.
— Гара ли? Каква гара? Откъде-накъде…
Рупърт Бакстър запази спокойствие. Имаше моменти, в които той намираше работодателя си определено труднопоносим, но никога не го показваше.
— Сигурно сте забравили, лорд Емсуърт, че се уговорихте с лейди Констанс да заминете за Лондон днес следобед.
— Лондон! — ахна лорд Емсуърт изумен. — В това хубаво време? С хиляди неща за правене в градината? Що за нелепо хрумване! Защо да ходя в Лондон? Аз мразя Лондон.
— Уговорихте се с лейди Констанс да дадете утре в клуба си обяд на господин Мактод.
— Кой, по дяволите, е господин Мактод?
— Нашумелият напоследък канадски поет.