— Щом настоявате, можете да го изпратите на Достопочтения Хюго Уолдуик в клуб „Търтеите“ на Доувър Стрийт. Но ви уверявам, че не е необходимо.
— Няма да забравя. И много ви благодаря, господин Уолдуик:
— Защо ме наричате така?
— Ами вие казахте…
— А, ясно. Малко объркване. Не, аз не съм господин Уолдуик. И между нас казано, не бих искал да бъда. Неговата интелигентност е с доказано трето качество. Другарят Уолдуик е само човекът, комуто принадлежи чадърът.
Очите на Ива се отвориха широко.
— Искате да кажете, че сте ми дали чужд чадър?
— За жалост пропуснах да взема собствения си тази сутрин.
— Никога не съм чувала подобно нещо!
— Обикновен социализъм в действие. Другите само се задоволяват с приказки за преразпределение на благата, докато аз излизам навън и го осъществявам.
— Но той няма ли да се ядоса, когато открие липсата?
— Вече я откри. И беше тъй красиво да наблюдавам радостта му. Разясних му обстоятелствата и той бе очарован, че е могъл да ви услужи.
Вратата отново се отвори и този път пропусна самата госпожица Кларксън. Обяснението на Информацията по телефона й се стори несвързано и незадоволително и тя бе тръгнала лично да разследва причината за засечката в гладко смазания механизъм на нейната агенция.
— Е, аз трябва да вървя — каза Ива, като я зърна. — Преча ти на работата.
— Добре, че си още тук, скъпа — възкликна госпожица Кларксън. — Прегледах картотеката си и видях, че всъщност има едно свободно място. За медицинска сестра — додаде госпожица Кларксън с нотка на извинение в гласа.
— Не се притеснявай — каза Ива. — Всъщност нямам нужда от нищо. Но съм ти много благодарна за отзивчивостта.
Тя се усмихна с много обич на собственичката, хвърли друга усмивка на Смит, докато той й отваряше вратата, и излезе. Смит се обърна със замислено изражение.
— Тази дама медицинска сестра ли е? — попита той.
— Сестра ли търсите? — поиска да узнае госпожица Кларксън, тутакси преобразена на делова жена.
— Искам тази сестра — каза Смит убедено.
— Прекрасно момиче — възторжено откликна госпожица Кларксън. — Няма друга, която бих препоръчала с по-чисто сърце. Тя е госпожица Халидей, дъщеря на един много умен, но безотговорен писател, който умря преди няколко години. Мога да говоря с подобна увереност за нея, защото дълги години съм работила в Уейланд Хаус, където тя учеше. Очарователно, топлосърдечно момиче… Но защо ли ви говоря всичко това, едва ли ви се слуша.
— Напротив — увери я Смит. — Мога да слушам с часове. Вие улучихте любимата ми тема.
Госпожица Кларксън го изгледа с известно съмнение, след което реши, че ще е най-добре отново да вметне деловата нотка.
— Като казахте, че търсите сестра, може би имахте предвид, че ще постъпвате в болница…
— Приятелите ми често намекват, че няма да е зле.
— Госпожица Халидей притежава най-голям опит, разбира се, като гувернантка.
— И гувернантка ще ми свърши работа — каза миролюбиво Смит.
Госпожица Кларксън започна да осъзнава, че си е намерила майстора.
— На каква възраст са децата ви, сър? — попита тя.
— Боя се — каза Смит, — че надзъртате в Том втори. Този роман току-що започна.
— А аз се страхувам — каза госпожица Кларксън, сега напълно объркана, — че не ви разбирам напълно. Какво точно търсите?
Смит изтупа една прашинка от ръкава си.
— Работа — каза той.
— Работа! — повтори госпожица Кларксън и гласът й се пречупи в изумен писък.
Смит повдигна вежди.
— Изглеждате изненадана. Това не е ли трудова борса?
— Това е бюро за набиране на работна ръка — призна госпожица Кларксън.
— Знаех си — каза Смит. — Нещо ми го подсказа. Може би надписът „Бюро за работна ръка“ над вратата. А онези признателни писма в рамка биха убедили и най-скептичните. Да, госпожице Кларксън, аз търся работа и имам усещането, че вие сте жената, която ще ми я намери. Дадох една обява във вестниците, изразявайки готовността си да приема всякаква работа, но започвам да си задавам въпроса дали в края на краищата тя ще ми осигури заслуженото богатство и слава. Така или иначе, няма да навреди да атакувам големия свят и от друг ъгъл, така че дойдох при вас.
— Ще ме извините за забележката, но тази ваша молба крайно ме озадачава.
— Защо? Аз съм млад, деен и без пукната пара.
— Но вашите… ъъ… облеклото ви…
Смит присви очи, погледна не без доволство надолу към безупречно скроената си жилетка и изтупа друга прашинка от ръкава си.
— Намирате ме добре облечен? — попита той. — Намирате ме елегантен? Е, като нищо може и да сте права. Но не забравяйте, госпожице Кларксън, че ако човек се надява да намери работа в тези дни на напрегната конкуренция, той трябва да бъде спретнат и прилично облечен. Работодателите гледат накриво на торбестите панталони. Добре скроеното сако означава за тях много повече от едно честно сърце. Тези прекрасни ръбове се получиха с помощта на матрака, върху който снощи се мятах трескаво в таванската си стая.