— Не говорите сериозно.
— Говоря, и още как.
— Наистина ли искате работа?
— Предпочитам термина „служба“.
Госпожица Кларксън извади бележник:
— Тогава може би ще ми кажете името си.
— Ах! Нещата започват да потръгват. Казвам се Смит.
— Смит?
— Смит.
Госпожица Кларксън размисли над това в настъпилата почти болезнена тишина, но бързо възвърна самообладанието си.
— Най-добре — каза тя — ще е да ми разкажете за себе си.
— Нищо не ми доставя по-голяма радост — увери я разпалено Смит. — Винаги съм готов, дори нетърпелив, да споделям историята на своя живот, но в днешното забързано време срещам малко разбиране и отзивчивост. Нека започнем от началото. Когато бях невръстно бебе, най-голямата ми сестра беше подкупена от гувернантката с шест пенса на час, за да ме наглежда и да има грижата да не врещя като попарен. Към края на първия ден сестра ми взе да се пазари за шилинг на час. Сега преминаваме към детството ми. Още в ранна възраст бях изпратен в Итън и всички ми предсказваха бляскава кариера. Това бяха щастливи дни, госпожице Кларксън. Весел, засмян къдрокос момък със слънчева усмивка — няма да преувелича, ако кажа, че бях всеобщият любимец. Онези стари манастирски сгради… Но аз ви досаждам. Чета го в очите ви.
— Не, не — запротестира госпожица Кларксън. — Аз обаче имах предвид… Сигурно притежавате известен опит в някоя област на… Всъщност каква работа търсите?
— Служба.
— Какъв вид служба ви влече?
— Най-общо казано — рече Смит, — всяка добре платена служба, която няма нищо общо с рибата.
— Рибата… — промълви с разтреперан глас госпожица Кларксън и отново изгуби контрол върху действителността. — Откъде-накъде?
— Ами защото, госпожице Кларксън, търговията с риба беше до днес моето поприще в живота и душата ми е отвратена от нея.
— Вие търгувате с риба? — изписука госпожица Кларксън, хвърляйки изумен поглед върху острите като нож ръбове на панталоните му.
— Това не са работните ми дрехи — успокои я Смит, уловил и изтълкувал погледа й. — Да, благодарение на финансово неблагополучие в моя клон на фамилията аз до тази сутрин бях на разположение на един чичо, който за съжаление е Скумриен монарх, Султан на сардините или както там се наричат тези принцове, управляващи рибния пазар. Той настоя при навлизането ми в бизнеса да го изуча из дъно, мислейки, несъмнено, че ще следвам стъпките му и в крайна сметка ще се издигна до Повелител на херингите. Ала оптимизмът му се оказа прекомерен. Това няма да го бъде — обяви тържествено Смит, фиксирайки като бухал госпожица Кларксън през монокъла си.
— Така ли? — немощно попита госпожица Кларксън.
— Така. Снощи се наложи да го уведомя, че на търговията с риба нищо й няма, но лично мен не ме устройва и възнамерявам да прережа пъпната си връзка с фирмата. Мога веднага да заявя, че последва семейно земетресение. Тежки думи — въздъхна Смит. — Мръсни погледи. Непристойни пазарлъци. В крайна сметка чичо си изми ръцете от мен и ме предостави на широкия свят. Оттук и загрижеността ми да си намеря служба, госпожице Кларксън.
— Боже, Боже! — прошепна съчувствено собственичката на бюрото.
— Да. Чичо е суров човек и съди ближните си единствено по предаността им към рибата. Никога през живота си не съм срещал човек, толкова отдаден на една едничка тема. До такава степен се е посветил на рибата, че вече е постигнал и похвално физическо сходство. Сякаш е изкарал някой от курсовете по самовнушение и си е повтарял безспир: „Всеки ден и по всякакъв начин заприличвам все повече на риба. Всеки ден и по всякакъв начин заприличвам все повече на риба…“ Сега и най-близките му приятели не могат да определят дали прилича повече на камбала или на треска… Но аз сигурно отново ви досаждам с тези семейни клюки?
Той изгледа госпожица Кларксън с такъв внезапен и проницателен поглед, че тя нервно подскочи.
— Не, не! — възкликна тя.
— Слава Богу. Между другото — продължи Смит, — преди да си тръгна, искам да попитам още нещо. Докато чаках да се освободите, прочетох част от един роман с продължение в януарския брой на „Домашни любимци за момичета“ от 1919 година. Потърсих безрезултатно останалите броеве. Заглавието беше „Честта й бе заложена на карта“ от Джейн Емелин Мос. Не знаете ли случайно как свършва историята? Научава ли лорд Юстас, когато намира Кларис в стаята на сър Джаспър в полунощ, че тя е отишла там само за да прибере няколкото писма, компрометиращи нейна приятелка? Не знаете? За жалост, така си и мислех. Е, довиждане, госпожице Кларксън, довиждане. С леко сърце поверявам бъдещето си на вашите грижи.