Усмивка на задоволство заигра върху устните на Смит, докато четеше за втори път това послание. То бе издържано изцяло в духа, на който беше заложил. Защото — макар че най-близкият му приятел Майк Джаксън беше напълно обикновен и редовен млад мъж — вкусът на Смит, когато си диреше компания, клонеше като правило към екстравагантното и нестандартното. Той обичаше околното човечество да го избива на чудатост и ексцентризъм. А „пишещият“, ако се съдеше по настоящия образец от кореспонденцията му, изглеждаше достатъчно ексцентричен и за най-придирчивия вкус. Независимо дали тази многообещаваща личност щеше да се окаже фриволен шегобиец или заслужаващо вниманието куку, Смит за миг дори не се усъмни в препоръчителността на пълното разчепкване на предоставената му възможност. Какъвто и да се окажеше грознописецът, обществото му щеше да запълни пълнокръвно оставащото до обяда време. Смит погледна часовника си. Часът беше дванадесет без четвърт. Щеше да успее да набави необходимата хризантема и да се добере до „Пикадили Палас“ точно в дванадесет, постигайки по този начин деловата точност, на която неизвестният кореспондент явно много държеше.
Чак при влизането си в цветарския магазин Смит съобрази, че приключението ще има и своите сенчести страни. Като се започне от хризантемата. Докато четеше писмото, той бе тъй запленен от останалата му част, че не обърна полагащото се внимание на китката, с която се очакваше да се закичи. Ала когато в отговор на запитването му цветарят се появи камуфлиран зад буен храст, подобно на армията при Дънсинейн3, Смит стреснато си даде сметка на какво се бе изложил той, най-придирчивият сред изисканите столични контета.
— Това хризантема ли е?
— Да, сър. Розова хризантема.
— Една?!
— Да, сър. Една розова хризантема.
Смит заразглежда отблъскващата флора през монокъла си. После с въздишка я затъкна в петлицата си и продължи към мястото на срещата с усещането, че е нещо диво, надзъртащо иззад джунглести дебри.
Когато пристигна в хотела и се изправи насред фоайето, той долови наличието на по-нататъшни усложнения. Бидейки предпочитано място за рандевута на онези, които не намираха за удобно да бият път чак до традиционния сборен пункт на лондончани, разположен под часовника на гара Чаринг Крос, фоайето както обикновено бъкаше от народ. При това „пишещият“, макар педантично да бе инструктирал Смит относно декорацията на неговата фасада, небрежно бе пропуснал да спомене и най-незначителната подробност за своята собствена външност. Прибързан, незрял в конспиративно отношение мъж, бе личното мнение на Смит.
При тези обстоятелства му се стори най-уместно да застане на видно място сред навалицата и да чака, докато „пишещият“, примамен от хризантемата, не го доближи и не предприеме нещо. Той приложи тази линия на поведение, но след като в продължение на десет минути не се случи нищо друго освен серия сблъсъци с дузина забързани гости на хотела, реши да мине към по-дейна тактика. Някакъв млад мъж със спортен вид се мотаеше наоколо вече пет минути и час по час поглеждаше часовника си. Явно очакваше някого и Смит реши да пробва отгоре му тайната парола.
— Утре — изрече той — в Нортъмбърланд ще вали.
Мъжът го погледна. Вярно, не без интерес, но в погледа му липсваше оня заговорнически блясък, който Смит се надяваше да зърне.
— Какво? — попита стреснато той.
— Утре в Нортъмбърланд ще вали дъжд.
— Благодаря, скъпи ми Захарий4 — отвърна мъжът. — Адски мило от твоя страна да ме уведомиш. А случайно да знаеш кой ще спечели надбягванията в Гудуд?
И след тези думи чевръсто се оттегли, за да пресрещне младата дама с необятна шапка, задала се откъм въртящия се портал. Смит бе принуден да заключи, че не този е човекът от явката и като цяло съжали, тъй като го беше намерил за приятен събеседник.
Поради това, че се намираше в статично положение, докато останалото население на фоайето в по-голямата си част кръжеше наоколо, той непрестанно се оказваше редом с нови и нови лица; и сега реши да заговори този, когото последното разбъркване бе поставило току пред него. Това се оказа приветлив момък с жилетка на цветя, бяла шапка и зачервено лице. Тъкмо типът, способен да съчини онова писмо.
Ефектът от метеорологичната му забележка бе мигновен. Топла дружеска светлина озари гладко избръснатия й лик. Момъкът сграбчи ръката на Смит и я стисна с възхитителна сърдечност. Обликът му бе на мъж, срещнал стар приятел след дълга и мъчителна разлъка.
3
В „Макбет“ вещиците предричат на Макбет, че няма от какво да се бои, „додето Бърнамският лес не тръгне към Дънсинейн“. Прокобата се сбъдва, когато армията на неговите врагове се придвижва към замъка Дънсинейн, прикрита зад накършени клони. — Б.ред.