— Скъпи приятелю! — извика той. — От пет минути те чакам да се обадиш. Знаех си, че сме се срещали и преди, но не можех да се сетя къде. А иначе гледам, лицето същото. Виж ти! Е, хайде, казвай, как са всички?
— Кои? — запита любезно Смит.
— Как кои? Момчетата, драги, момчетата.
— А, момчетата?
— Добрите стари момчета — рече другият, внасяйки допълнителна яснота. Сетне плясна Смит по рамото. — Какви времена бяха само, а?
— Кои?
— Ония, които прекарахме заедно.
— А, ония? — каза Смит.
Въодушевлението на другия леко помръкна като лятно небе, по което се е прокраднал неканен облак. Но той не сви знамената.
— Просто да не повярваш как се срещнахме отново!
— Светът е малък — съгласи се Смит.
— Бих те поканил да пийнем нещо — каза сърдечният му събеседник, с едва доловимото напрежение, което се промъква в гласа на мъж, доближил сърцевината на делова тема, — но лошото е, че моят тъпоумен иконом ме изпрати сутринта навън без пукната пара. Забравил, магарето, да ми пъхне портфейла в джоба! Ще се наложи да го уволня.
— Досадно, наистина — рече Смит.
— А тъй ми се иска да можех да те почерпя — каза другият с копнеж.
— От всички тъжни слова на езика или перото, най-тъжни са тези: „Иска ми се да можех“ — въздъхна съчувствено Смит.
— Знаеш ли какво ще направим, драги — възкликна сърдечният, получил вдъхновение. — Ти ще ми заемеш една петарка, а аз ще ти я изпратя в хотела или където живееш веднага щом се прибера довечера вкъщи.
Ласкава тъжна усмивка заигра по лицето на Смит.
— Върви си, другарю! — промърмори едва чуто той.
— А?
— Бягай оттук, стари приятелю, бягай.
Примирение замени сърдечността в чертите на другия.
— Не ми ли се отваря парашутът? — осведоми се той.
— Хич.
— Е, нищо не пречеше поне да опитам, нали?
— Абсолютно.
— Разбираш ли — рече доверително вече далеч не тъй сърдечният младеж, — с тия очила изглеждаш такъв лапни-шаран, че човек просто се изкушава.
— Мога да ти вляза в положението.
Бялата шапка изчезна през въртящите се врати и Смит възобнови своята анкета, като привлече вниманието на един господин на средна възраст, облечен в костюм с цвят на енфие, който тъкмо бе влязъл в обсега му.
— Утре в Нортъмбърланд ще вали дъжд — рече той.
Мъжът впери в него изпитателен взор.
— Кво?
Смит повтори забележката си.
— Ъ? — отвърна мъжът.
Смит започна да губи онова ненакърнимо спокойствие, което го открояваше като внушителна фигура в очите на масите. Той не бе взел предвид съображението, че обектът на неговата реплика може да е глух, което в значителна степен затрудняваше беседата. Тъкмо се бе отдръпнал раздразнено, когато една ръка легна на лакътя му.
Смит се обърна. Ръката, която продължаваше да мачка ръкава му, принадлежеше на елегантен млад мъж с донякъде нервно и трескаво изражение. Всъщност по време на своето бдение той вече го бе забелязал да стои наблизо и дори се канеше да го причисли към метеорологичния кръжец.
— Простете — рече младежът с напрегнат шепот, — вас ли чух да казвате, че утре в Нортъмбърланд ще вали?
— Ако сте се намирали в радиус от десет метра, докато общувах с оня глух смок, много е вероятно и да сте ме чули — отвърна Смит.
— Това е добре за урожая — каза младежът. — Елате по-встрани, където ще можем да говорим на спокойствие.
2
— Значи вие сте Р. Смит? — попита той, след като си пробиха път до един отдалечен ъгъл на фоайето, закътан от бушуващата навалица.
— Същият.
— Ама такова, много закъсняхте. Казах ви да бъдете тук в дванадесет нула нула. Сега е дванадесет и десет.
— Вините ме напразно — отвърна Смит. — Пристигнах точно в дванадесет, от който час, изправен тук кат статуя на Търпеливостта…
— Като какво?
— Оставете, няма значение.
— Помолих ви също да носите розова хризантема. Как иначе да ви позная?
— Аз нося розова хризантема — възрази Смит. — И според мен дори най-разсеяният наблюдател трудно би пропуснал този факт.
— Това тук? — Младежът изгледа пренебрежително икебаната върху гръдта на Смит. — Аз пък го взех за зелка. Всъщност имах предвид ония цветя, как им викаха, дето хората ги носят в петлиците си.
— Карамфили може би?
— Точно така! Карамфили.
Смит отстрани хризантемата и я пусна дискретно зад стола си. Сетне погледна с много болка и укор своя събеседник.
— Ако бяхте внимавали в часовете по ботаника, другарю — рече той, — много страдания щяха да бъдат спестени. Не мога да ви опиша душевната агония, на която се пържих, крачейки през метрополията зад тоз шубрак.