— Скъпи господине, извънредно съжалявам. Надявам се, че не съм ви причинил някакви щети.
— В никакъв случай — отвърна любезно Смит.
— Работата е там, че съм си изгубил очилата, а без тях съм сляп като прилеп. Не виждам дори къде ходя.
Млад мъж с навъсен вид и дълга разчорлена коса, който стоеше до възрастния джентълмен, се прокашля многозначително. Той пристъпваше от крак на крак и всячески показваше нетърпение час по-скоро да приключи епизода и да се отправи по пътя си. Явно личност с напрегнат, лесно възбудим темперамент.
Възрастният джентълмен се сепна объркано при звука от прокашлянето.
— А? — рече той, сякаш в отговор на някаква членоразделна забележка. — О, да, разбира се, драги, естествено. Не бива да спираме да бъбрим наляво и надясно, нали така? Но няма как, трябваше да се извиня. Едва не прекатурих масата на този господин. Хич не виждам къде ходя без пустите очила. Сляп съм като… какво животно беше? А? Какво? Да, да, прав си.
И той се затътри към изхода, дърдорейки щастливо, докато придружителят му все така запазваше своя хладен начумерен израз. Смит се загледа заинтригувано подир тях.
— Бихте ли ми казали — запита той келнера, който му донесе картофите — кои бяха тези?
Келнерът проследи погледа му.
— Нямам представа кой е младият господин, сър. Дошъл е като гост, предполагам. Колкото до по-възрастния, това е граф Емсуърт. Живее в провинцията и рядко се отбива клуба. Много разсеян джентълмен, както съм чувал. Картофи, сър?
— Благодаря — отвърна Смит.
Келнерът се скри от хоризонта, но не след дълго се появи отново.
— Проверих в книгата за гости, сър. Името на господина, обядвал с лорд Емсуърт, е Ролстън Мактод.
— Много ви благодаря. Извинете за безпокойството.
— На вашите услуги, сър.
Смит се върна към своите котлети.
4
Мрачният облик на младия мъж, придружавал лорд Емсуърт в ресторанта, бе точно отражение на чувствата, терзаещи изстрадалата му душа. Ролстън Мактод, „могъщият млад бард на Саскатун“ („Прониква в дълбините на човешките емоции и докосва неподозирана струна“ според „Монреал Стар“. „Много четивен“ по думите на „Ипсиланти Хералд“), не се бе насладил на своя обяд. Приятното усещане за значимост, породено от факта, че за пръв път в живота си ще седи на една маса с истински британски пер, само след десет минути в обществото на неговия домакин смирено бе сторило място на една смесица от яд и отчаяние, която неотклонно се сгъстяваше с напредването на обяда. Няма да е пресилено да се каже, че към края на рибното блюдо въжделен отдушник за неговите чувства би било да грабне купата със салата и да я захлупи върху плешивата глава на Негова светлост.
Темпераментен млад мъж бе този Ролстън Мактод. Той обичаше да е неконкуриран център на внимание, да приковава погледите, да излага своите виждания, да бъде слушан с благоговеен респект от една притихнала, смирена публика. По време на току-що приключилия обяд нито едно от тези му скромни изисквания не бе удовлетворено. От самото начало лорд Емсуърт бе впримчил думата и я бе удържал с благо блеещо упорство в лицето на всички атаки. На пет пъти господин Мактод бе понечил да вмъкне една от своите най-бляскави епиграми, само за да я види неизменно пометена от бурния поток на лекцията върху градинските ружи. При шестия опит той най-сетне сполучи да я изрече докрай, остроумна и искряща, при което катърът насреща му само я прехвърли като нисък плет и продължи да многословства за умствените и морални недостатъци на някой си Ангъс Макалистър, който, по всичко личеше, бе негов главен градинар или нещо подобно. Храната, макар господин Мактод да се отличаваше с прекрасен апетит и по правило ценеше добрата кухня, се бе превърнала на пепел в неговите уста и няколко минути по-късно в пушалнята на долния етаж един вкиснат и огорчен Саскатунски бард се пльосна свъсено в креслото до прозореца. Казано накратко, ние представяме господин Мактод на читателя в миг, когато той се намираше на прага на нервен срив. Още един най-лек дразнител, и само Господ знае какво можеше да стори. Но засега се бе ограничил да се спаружи в креслото си с навъсено чело. В гръдта му впрочем тлееше крехка надежда, че една пура може да му донесе известна утеха и той пребиваваше в очакване да му я поръчат.
Граф Емсуърт не забеляза навъсеното чело. На практика той изобщо не бе видял господин Мактод от момента на пристигането си в клуба, когато някой — главният портиер, ако се съди по гласа — го бе осведомил, че един джентълмен го очаква, и го бе отвел до някакво мъгляво петно, което се представи като негов очакван гост. Загубата на очилата бе упражнила обичайния си ефект върху лорд Емсуърт, правейки от света едно забулено място, където мътни обекти плаваха неясно като риба в тинеста вода. Не че за него имаше някакво значение да види, че се намира в Лондон, тъй като в Лондон поначало нямаше нищо за гледане. Отвъд едно смътно усещане, че като цяло би се чувствал по-удобно с очила — едва стигнало, за да го накара да изпрати момчето за поръчки да ги потърси в хотела, — лорд Емсуърт не позволяваше липсата на зрение да помрачи радостта му от тази среща.