Защото за разлика от господин Мактод той се забавляваше чудесно. Младежът, както по всичко личеше, бе великолепен слушател. Тъй успокояващ бе начинът, по който се придържаше към благоприличие) мълчание, без да прекъсва или да се надвиква, каквато осъдителна склонност се ширеше сред съвременните млади хора. Лорд Емсуърт бе принуден да признае, че колкото и да не му се бе понравила идеята да бие път до Лондон, за да прибере този поет или художник, нещата се бяха оказали далеч по-приятни от очакваното. Той харесваше смълчания, но очевиден интерес на господин Мактод към цветята, неговото безмълвно, но искрено съпричастие към проблема с Ангъс Макалистър. Беше доволен, че младежът идва да му гостува в Бландингс. Щеше да му е драго да го разведе лично из градините, да го запознае с Ангъс Макалистър и да го остави да прониква на воля в безпросветните бездни на окаяния разсъдък на онзи заинатил се шотландец.
Междувременно напълно бе забравил да поръча въпросната пура.
— В големи градини, където обширното пространство позволява — започна лорд Емсуърт, като се намести удобно в креслото и подхвана беседата от точката, в която я беше прекъснал, — нищо не е по-желателно от това да се оставят няколко петна чиста, отмаряща зеленина, без каквито и да било цветя. Виждам, че сте съгласен с мен.
Господин Мактод не се беше съгласил с него. Сумтенето, което лорд Емсуърт бе разтълкувал като възхитен възглас, подкрепящ неговото становище, всъщност бе просто бълбукане, изплувало от разкъсваните дълбини на изтерзаната душа. Желанието да пуши бе обхванало господин Мактод до мозъка на костите, но тъй като известни останки от благоприличие и такт го възпираха да си поиска открито жадуваната пура, той порови в ума си за някакъв заобиколен подстъп към проблема.
— По никой друг начин — продължаваше лорд Емсуърт — колоритът на цветята не може да се възприеме тъй остро, както…
— Като стана дума за цветя — рече господин Мактод, — чувал съм, че тютюневият дим бил полезен за розите.
— … ако вървим известно време по някоя прохладна зелена алея и после изведнъж се озовем сред избуялите лехи. Несъмнено това отчасти се дължи на подсъзнателното въздействие на един оптичен закон, който, изразен на прост език, гласи, че окото…
— Някои хора казват, че пушенето било вредно за очите. Аз не съм съгласен — вмъкна уместно господин Мактод.
— … просмукано, тъй да се каже, от зеления цвят, е по-добре настроено да възприема останалите, особено тези от червения спектър. Вероятно подобни съображения са повлияли на архитектите на много стари английски градини да отделят такова внимание на култа към тисовото дърво. Когато дойдете в Бландингс, драги, ще ви покажа нашата знаменита тисова алея. И когато я видите, ще се съгласите, че съм бил прав да се разбунтувам срещу пагубните ретроградни възгледи на Ангъс Макалистър.
— Вчера обядвах в един клуб — рече господин Мактод с присъщото си похвално твърдоглавие, — където не бяха сложили кибрит по масите в пушалнята. Беше изключително неудобно…
— Ангъс Макалистър — рече лорд Емсуърт — е професионален градинар. Не е нужно да казвам повече. Вие знаете не по-зле от мен, драги, какво представляват професионалните градинари, когато нещата опрат до мъха…
— Това, което имах предвид, е, че ако човек пожелаеше да запали следобедната си пура, трябваше да стане и да отиде до някакъв газеник, който висеше от една скоба в стената на отсрещния край на стаята…
— Мъхът поради някаква неведома причина явно ги кара да изпадат в бяс. Събужда най-зверските им инстинкти. Природата е наредила така, щото една тисова алея да бъде застлана с килим от мъх. Мъхестата алея в Бландингс е в естествена хармония с цвета на дърветата и тревните бордюри. При все това ще повярвате ли, че това бездушно шотландско изчадие най-сериозно искаше да го изрие до шушка и да прокара пътека от утъпкан чакъл под тия вековни дървета! Вече ви споменах, че бях принуден да му отстъпя по въпроса за ружите — главните градинари, кадърни или не, са тъй редки в наши дни, че човек ще не ще трябва да се съобразява с приумиците им, — но това вече беше прекалено. Държах се напълно приятелски и учтиво. „Разбира се, Макалистър — му рекох, — щом искаш, направи си чакълестата пътечка. Ще поставя едно-единствено условие, и то е да я прекараш над собствения ми труп. Само когато се завъргалям, плувнал в кръв, пред тази тисова алея, ще можеш да докоснеш и един сантиметър от моя великолепен мъх. Набий си в главата, Макалистър — му рекох, все тъй напълно радушно, — че това не ти е като да правиш спортна площадка в някое предградие на Глазгоу. Да се съглася с теб, означава да те оставя да оплескаш най-прелестното кътче в една от най-старите и красиви градини в цялото Обединено кралство.“ Тук той издаде от гърлото си някакъв отблъскващ шотландски звук и оттогава въпросът не е повдиган… Но позволете ми, драги — каза лорд Емсуърт, като се заизвива в дълбините на креслото като аристократичен гущер, намествайки уютно гръбнак върху кожената облегалка, — да ви опиша тисовата алея на замъка Бландингс. Влизаме значи от запад…