— Щом като е толкова нашумял, защо не съм чувал за него?
— Лейди Констанс отдавна е голяма почитателка на неговото творчество. Поканила го да посети Бландингс, ако някога дойде в Англия. Сега той е в Лондон и ще пристигне утре тук, да ви гостува две седмици. Лейди Констанс предложи, в знак на почтителност към изтъкнатостта на господин Мактод в света на литературата, самият вие да го посрещнете в Лондон и да го доведете тук.
Сега вече лорд Емсуърт си спомни. Спомни си също така, че този пъклен план не бе рожба на сестра му Констанс. Бакстър беше този, който направи предложението, а лейди Констанс просто го одобри. Той използва нововъзвърнатото си пенсне, за да изгледа кръвнишки през него секретаря си, и не за пръв път през последните месеци си каза, че този Бакстър се превръща в същинска напаст и наказание свише. Бакстър се изхвърляше, налагаше се на куцо и сакато и започваше да става дяволски досаден. Де да можеше да се отърве от него. Но откъде да намери подходящ заместник? При всичките си недостатъци Бакстър беше отвратително кадърен. Независимо от това лорд Емсуърт за миг си поигра с приятната мечта да го уволни. И такова бе неговото раздразнение този път, че съществуваше вероятност да предприеме нещо в тази посока, ако в същия момент вратата на библиотеката не се отвори за трети път, пропускайки поредния неканен гост, при вида на когото войнственото настроение на Негова светлост тутакси се изпари.
— О, здравей, Кони! — каза той гузно като малко момче, спипано в килера с конфитюра. Сестра му неизменно упражняваше такова въздействие върху него.
От всички, влезли сутринта в библиотеката, новодошлата най-много заслужаваше да бъде гледана. Лорд Емсуърт беше висок, жилест и изпосталял, Рупърт Бакстър — набит и загрозен от онзи смътно мърляв вид, характерен за мургавите младежи с лоша кожа, и дори Бийч, колкото и да бе достолепен, и Фреди, макар и мършаво-строен, никога нямаше да стигнат далеч в конкурс за красота. Ала лейди Констанс Кийбъл тутакси ловеше окото. Тя бе поразително хубава жена в средата на четирийсетте си години. Имаше ясно високо чело, безупречно бели зъби и осанка на императрица. Очите й бяха големи, сиви и кротки — между другото безподобно заблуждаващи, защото „кротък“ едва ли бе прилагателното, което всеки, който я познаваше, би употребил за лейди Констанс. Макар и достатъчно добросърдечна, щом ставаше нейното, в редките случаи, когато хората се опитваха да й се опълчат, тя беше склонна да се държи по начин, напомнящ за Клеопатра в някоя от сутрините, когато е станала накриво.
— Надявам се, че не те безпокоя — каза лейди Констанс със сияйна усмивка. — Просто влязох да ти напомня, Кларънс, че днес следобед отиваш в Лондон, за да се срещнеш с господин Мактод.
— Току-що казвах на лорд Емсуърт — обади се Бакстър, — че колата ще бъде пред вратата в два часа.
— Благодаря ви, господин Бакстър. Трябваше да знам, разбира се, че няма да забравите. Вие сте тъй безупречно изпълнителен. Не мога да си представя какво щяхме да правим без вас.
Незаменимия Бакстър се поклони. Но макар и поласкан, той не беше оставен без дъх от похвалата. Същата мисъл често му хрумваше самостоятелно.
— Ако ме извините — каза той, — трябва да се погрижа за едно-две неща…
— Разбира се, господин Бакстър.
Незаменимия се оттегли през вратата сред книжните лавици. Той си даваше сметка, че работодателят му е в плен на вироглаво настроение, но знаеше, че го оставя в сигурни ръце.
Лорд Емсуърт се извърна от прозореца, през който с тъжовна вглъбеност съзерцаваше красотите.
— Виж какво, Кони — изропта немощно той. — Ти знаеш колко мразя литераторите. Не ми стига, дето ги приемам в къщата си, ами чак пък да се тътря до Лондон, за да ги водя за ръка…
Той навъсено взе да шари с крака. Тази практика на сестра му да колекционира литературни знаменитости и да ги натриса в замъка за неопределено продължителни визити му беше постоянен трън където най-боли. Никога не знаеше кога ще му стовари поредното величие на главата. От началото на годината вече беше изстрадал през кратки интервали присъствието на кръгла дузина от тази порода и дори в този момент животът му се отравяше от факта, че Бландингс приютяваше някоя си госпожица Ейлийн Пийви, само при мисълта за която кранчето на слънчевата светлина начаса се затягаше за него.
— Не понасям литераторите — продължи Негова светлост. — Никога не съм ги понасял. И за Бога, литераторките са още по-лоши. Госпожица Пийви… — Тук думите временно изневериха на собственика на Бландингс. — Госпожица Пийви… — подхвана отново той след красноречива пауза. — Коя е тази госпожица Пийви?