Господин Мактод се отказа от борбата и изпълнен от черни и гибелни мисли, пропадна в един лишен от тютюн ад. Пушалнята сега беше пълна и от всички страни се носеха ароматни валма дим, изпускани от групички сериозни мъже, които обсъждаха какво бил казал Гладстон през 1878-а година. Чувствата на наблюдаващия ги господин Мактод бяха твърде сходни с онези на неговия предшественик Тантал. Той вече бе стигнал дотам, че щеше да приеме с признателни сълзи и една саморъчно свита махорка наместо „Корона“-та на своите мечти, но нямаше кой да му предложи дори този жалък заместител.
Лорд Емсуърт продължаваше да дудне монотонно. Тръгнал откъм западния край, той вече бе навлязъл доста навътре в алеята.
— Много от тисовете без съмнение са добили форми, различни от първоначално замислените. Някои напомнят обърнати шахматни фигури, в други могат да се открият човешки очертания, а има и такива, които се издигат нагоре като кули с кръгли корони и заоблени като калпаче на гъба върхари. Те по правило имат извити в краищата клони, образуващи беседки. Един от най-високите… А? Какво?
Лорд Емсуърт примигна объркано срещу келнера, който се бе промъкнал неусетно до него. Допреди миг Негова светлост се бе намирал на повече от сто мили разстояние и не беше лесно изведнъж да пригоди съзнанието си към факта, че седи в пушалнята на Клуба на заслужилите консерватори.
— А? Какво?
— Едно момче току-що ми предаде това за вас, сър.
Лорд Емсуърт вторачи мътен, замаян взор в протегнатия му калъф с очила. Сетне схватливостта му се възвърна.
— А, благодаря. Много благодаря. Очилата ми! Превъзходно! Благодаря, благодаря, благодаря.
Той ги извади от калъфа и ги намести на носа си, при което обгърналата го мъгла в миг се разсея и светът оживя пред погледа му, ярък и отчетлив.
— Да му се не види макар! — изрече той с безмерно облекчение.
И изведнъж замръзна на мястото си като хипнотизиран. Долната пушалня на Клуба на заслужилите консерватори се намираше на нивото на улицата и креслото на лорд Емсуърт бе обърнато точно срещу големия прозорец. Повдигайки вече въоръжените си очи, той за пръв път видя през него, че сред редицата от търговски обекти на отсрещния тротоар се е появил пищен магазин за цветя; който не бе съществувал при последната му визита в метрополията. Той се прехласна по него с възторга на малко момче, заключено сам-самичко в голяма сладоледаджийница. И както би сторило и малкото момче в подобна ситуация, моментално пречисти ума си от всичко останало. Не удостои дори с един поглед своя гост. Всъщност в екстаза на потресаващото откритие той напълно бе забравил, че има гост.
Всеки магазин за цветя, колкото и невзрачен да беше, действаше като магнит на граф Емсуърт. А специално този бе особено голям и пъстър. Витрината му искреше от пищни летни багри. И Негова светлост, надигайки се бавно от стола, направи „стойка“, подобно на сетер, зърнал фазан.
— Мили Боже! — отрони се от устните му.
Ако читателят е проследил изключително увлекателната беседа на лорд Емсуърт с вниманието, което тя заслужава, той положително е забелязал едно малко отклонение на тема градински ружи. Негова светлост бе обсъдил по-нашироко проблема по време на храненето, но тъй като ние нямахме щастието да присъстваме, сега следва да изложим фактите в кратко резюме, тъй че интелигентната публика да може сама да отсъди между граф Емсуърт и непреклонния Макалистър.
В общи линии положението бе следното. Много главни градинари са склонни да поощряват в градинските ружи форми, в които от пръв поглед прозира един фалшив и недостоен идеал. Ангъс Макалистър, придържайки се към главноградинарските стандарти за красота и правилност на очертанията, не одобряваше най-външното широко венчелистче. Цветът, държеше Ангъс, трябвало да бъде стегнат и закръглен, подобно на генералска униформа. Лорд Емсуърт от своя страна намираше подобен възглед за тесногръд и отстояваше стремежа към разкриване на пълната, неподправена красота у градинската ружа. Нагънатите вътрешни венчелистчета, твърдеше той, пораждали неповторима игра и преливане на цветовете, докато широкото външно венчелистче със своята леко вълниста повърхност и едва доловимо накъдрен външен ръб… с две думи лорд Емсуърт предпочиташе своите ружи разпуснати, а Ангъс Макалистър не ги търпеше иначе освен стегнати. Спорът прерасна в люта битка, в която, както вече знаем, Негова светлост се бе видял принуден да отстъпи. Оттогава той нито за миг не бе спрял да оплаква поражението си и ето че в този цветар отсреща съзираше един възможен съмишленик, потенциален съюзник, един интелигентен мъж, с когото щеше да се сближи и сурово да порицае проклетия шотландски инат на Макалистър.