При един бегъл поглед човек не би заподозрял у лорд Емсуърт способността да се придвижва бързо, но безспорен факт бе, че той се озова извън пушалнята и се стрелна по парадните стълби на клуба още преди челюстта на господин Мактод, провиснала при вида на това как неговият домакин драсва като подплашен заек, да се прибере с хлопване на мястото си. Миг по-късно погледът на господин Мактод, случайно зареян през прозореца, го засече да профучава през улицата и да се скрива в цветарския магазин.
Случи се тъй, че тъкмо на този етап от развоя на събитията Смит, приключил със своя обяд, слезе в пушалнята да се наслади на кротка чаша кафе. Стаята бе доста пълна, а креслото, освободено от лорд Емсуърт, имаше определено подканящ вид. Той се упъти към него.
— Свободно ли е? — запита учтиво. Толкова учтиво, че на фона на думите му отговорът на господин Мактод прозвуча още по-сприхаво, отколкото при нормални условия.
— Не, не е! — отсече ядно той.
Смит седна. Той се чувстваше приятно предразположен към разговор.
— Както виждам, лорд Емсуърт ви е изоставил?
— Да не би да го познавате? — осведоми се господин Мактод с тон, който подсказваше, че не би имал нищо против да се задоволи с някой познат на Негова светлост, върху когото да излее гнева си.
— Лично не съм се запознавал.
— Да пукне дано! — процеди господин Мактод с неописуема злост.
Смит го изгледа преценяващо.
— Поправете ме, ако греша — рече, — но ми се струва, че в израза ви прозира едно завоалирано раздразнение. Случило ли се е нещо?
— О, не — излая ожесточено господин Мактод. — Абсолютно нищо, като изключим това, че дъртият козел — и тук той бе несправедлив към лорд Емсуърт, който, каквито и да бяха другите му недостатъци, не носеше брада, — дъртият козел ме покани на обяд, през цялото време ми говори за пъклените си цветя, не ми даде да вмъкна и дума, не прояви елементарната учтивост да ми предложи една пура, а накрая си вдигна гълъбите без никакво извинение и се навря в оня цветарски магазин отсреща. През целия си живот не съм бил оскърбяван по подобен начин! — пенеше се господин Мактод.
— Едва ли бихме го нарекли идеалният домакин — съгласи се Смит.
— И ако проклетото изкопаемо си въобразява — рече гневният бард, изправяйки се на крака, — че след всичко това ще отида да гостувам в гнусния му замък, то дълбоко греши. Тази вечер трябваше да пътуваме заедно за натам. Как не! След всичко това! — Ужасен кух смях се разнесе от поетичните дълбини на господин Мактод. — Как ли не съм се затичал! Направо ще си потроша краката! След такова оскърбление… Вие бихте ли отишли? — попита той.
Смит поразсъждава.
— Склонен съм да допусна, че не бих.
— Аз също съм дяволски склонен да допусна, че не бих! — изрева господин Мактод. — Тръгвам си още сега, в същата тази минута. И ако оня изветрял хахо изобщо се върне, кажете му, че ме е видял за последен път.
И господин Мактод с кипяща от праведно негодувание кръв и жили, издути до опасна степен за такъв топъл ден, се устреми съм вратата със сурово каменно лице. Оттам той се устреми към гардероба, за да вземе бастуна и шапката си, после с беззвучно шаващи устни се устреми през фоайето по стълбите и накрая се скри от хоризонта, устремявайки се неистово зад ъгъла в търсене на магазин за цигари. В мига на неговото изчезване граф Емсуърт тъкмо бе започнал да излага пред съчувствения цветар детайлно описание на извращенията в характера на Ангъс Макалистър.
Смит поклати тъжно глава. Тези сблъсъци между човешките темпераменти бяха тъй прискърбни. С лекота можеха да нарушат следобедния отдих на един чувствителен мъж. Той си поръча кафе и се постара да забрави болезнената сцена чрез размисли върху Ива Халидей.