— Точно в пет ще бъда там — рече той.
— Чудесно, драги. Превъзходно — отвърна Негова светлост.
— Госпожица Халидей с нас ли ще пътува?
— А не, тя пристига след ден-два.
— Ще ми е приятно да се запозная с нея — каза Смит.
И той се упъти към вратата, а лорд Емсуърт поднови разговора си с цветаря.
Седма глава
БАКСТЪР ПОДОЗИРА
1
След един конвулсивен тласък влакът от пет часа започна бавно да се изнизва от гарата. Перонът гъмжеше от обичайната фауна, характерна за железопътните гари в подобни моменти, но сред нейните редове нямаше и помен от господин Ролстън Мактод. Установил това, Смит, който седеше срещу лорд Емсуърт в ъгловото място на едно от първокласните купета, почувства онази мека топлина на задоволство, която обхваща човека, щом разбере, че поетият риск му се е разминал. Досега той не можеше да се отърси от опасението, че Мактод, размислил в последния момент, внезапно ще изскочи отнякъде с багажа си — едно събитие, което неминуемо би предизвикало излишни емоции. Но съзнанието му вече беше спокойно. Що се отнасяше до бъдещето, той отказваше да се тревожи за него. То без съмнение щеше да съдържа своите дребни проблеми, но Смит бе готов да ги срещне с нетрепващо лице. Единствената му грижа на света в този момент бе затруднението, което срещаше при избягването на краката на Негова светлост, които проявяваха склонност да обсебват пода на купето подобно на пипалата на октопод. Лорд Емсуърт се състоеше предимно от крака и неговата привичка в минути на отдих да ги оставя да се реят на воля пораждаше у Смит силни опасения, че няколкочасовото пътуване в негова компания може да се окаже сериозно изпитание. Засега обаче Смит стискаше зъби и се вслушваше с учтиво внимание в забележките на своя домакин относно градините на Бландингс. Седнал във влака, който го отнасяше към дома, лорд Емсуърт се държеше като кон, приближаващ родните яхъри. Той пръхтеше възбудено и говореше пространно и страстно за рози и цветни бордюри.
— Докато пристигнем, навярно вече ще се е стъмнило — рече с покруса той, — но първата ни работа утре сутринта ще бъде да се разходим, за да ви покажа моите градини.
— Изгарям от нетърпение — увери го Смит. — Мога да си представя, че са умопобъркваеми.
— Простете? — сепна се лорд Емсуърт.
— Няма защо — отвърна любезно Смит.
— Ъъ… какво казахте? — запита Негова светлост след кратка пауза.
— Казвам, че съдейки по отзивите ви, няма начин градинската продукция на селската ви резиденция да не е на недостижима висота.
— О, да. Да, естествено — отвърна лорд Емсуърт, но видът му си остана озадачен. Той разучаваше Смит през тясното пространство на купето с втренченото любопитство, което би посветил на някой нов и некласифициран храст. — Просто изумително! — промърмори Негова светлост. — Надявам се да не го приемете като намеса в личните ви работи, драги, но знаете ли, човек никога не би повярвал, че сте поет. Вие не изглеждате като поет и, дявол да го вземе, изобщо не говорите като поет.
— А как би трябвало да говори един поет?
— Ами… — Лорд Емсуърт поразсъждава. — Да вземем например госпожица Пийви… Но вие, естествено, не я познавате… Госпожица Пийви е поетеса и оная заран ме издебна тъкмо когато провеждах крайно важна консултация с Макалистър по въпроса за луковиците, за да ме попита дали според мен росата не се образува от сълзите на феите.
— Очевидно тежък случай. Госпожица Пийви също ли е отседнала в замъка?
— За жалост, драги, не бихте успели да я помръднете оттам и с динамит. Тази мания на сестра ми Констанс да тъпче къщата с разни кошмарни литератори направо ми действа на нервите. Не мога да понасям тия поети и други подобни. Открай време.
— Не бива да забравяме обаче — рече строго Смит, — че поетите също са Божии твари.