Докато той все още гълголеше нечленоразделно, Смит подхвана разговора.
— Каква чудесна и неочаквана среща, другарю. Мислех, че сте напуснали метрополията още преди няколко часа.
Фреди продължаваше да гледа като сгащен в ъгъла хомяк, когато откъм коридора се разнесе глас:
— А, ето къде сте били, драги!
Лорд Емсуърт се усмихваше радушно от вратата. Неговата отмора, подобно на Фредивата, не бе траяла дълго. Той бе вдигнат на крака само няколко минути след оттеглянето на Смит от появата на ирландския сетер от съседното купе, който, отегчен от компанията на своя собственик, бе излязъл на кратка рекогносцировка и откривайки само на две крачки стар познайник в лицето на Негова светлост, бе скочил на седалката и облизал лицето му с усърдна сърдечност, изключваща напълно всякакъв по-нататъшен сън. Веднъж разбуден, лорд Емсуърт, както винаги в будно състояние, бе тръгнал да се размотава наоколо.
Когато зърна Фреди, приветливостта му рязко охладня.
— Фредерик! Мисля, че ти казах на всяка цена да се върнеш с влака в дванадесет и петдесет!
— Изпуснах го, родителю — изломоти дрезгаво Фреди. — Не беше по моя вина.
— Хм! — Негова светлост изглеждаше склонен да продължи по темата, но очевидно присъствието на чужд човек, при това негов гост, му затвори устата. Погледът му прескочи от Фреди към Смит и обратно. — Вие двамата познавате ли се? — попита той.
— Още не — отвърна Смит.
— Моят син Фредерик — рече лорд Емсуърт с тона, с който би обърнал внимание върху присъствието на гол охлюв сред цветята си. — Фредерик, това е господин Мактод, поетът, който идва да ни гостува в Бландингс.
Фреди трепна силно и устата му зейна. Но като срещна топлия дружески взор на Смит, захлопна отвърстието си отново, без да изрече нищо, и облиза изнурено устни.
— В случай, че имате нужда от мен, ще бъда в съседното купе — обърна се лорд Емсуърт към Смит. — Преди малко открих, че там се е настанил Джордж Уилард, стар мой приятел. Изобщо не съм го видял кога се е качил във влака. Кучето му дойде да ми оближе лицето и ме събуди. Нали разбирате, близки съседи и тъй нататък. И двамата сме запалени любители на рози. Понеже толкова се интересувате от цветя, някой път непременно ще ви заведа да видите неговите. Или може би ще се присъедините към нас още сега?
— Ако не възразявате — отвърна Смит, — бих предпочел засега да остана тук и да подхраня онова, което съм сигурен че ще прерасне в крепка и дълготрайна дружба. Убеден съм, че с вашия син ще намерим общи теми за разговор.
— Много добре, драги. В такъв случай ще се срещнем във вагон-ресторанта за вечеря.
И лорд Емсуърт затътри крака по коридора, а Смит стана и затвори вратата след него. Сетне се върна на мястото си, за да срещне страдалческия взор, струящ от оцъклените очи на Фреди. През последните няколко минути мозъкът на младежа бе подложен на по-интензивно натоварване, отколкото за много години от обичайния му живот.
— Такова… как така? — продума плахо той.
— Ако мога да сторя каквото и да било — отзова се сърдечно Смит, — за да разясня една или друга дреболия, която ви смущава, спокойно се обръщайте към мен. Е, мъчи ли ви нещо?
Фреди преглътна конвулсивно.
— Такова… той каза, че името ви е Мактод!
— Напълно вярно.
— Но вие ми казахте, че е Смит.
— И си е така.
— Тогава защо баща ми ви нарича Мактод?
— Защото мисли, че аз съм той. Грешката е безобидна и не виждам никаква причина да му се натяква.
— Но защо ви взема за Мактод?
— Това е дълга история, която вероятно ще намерите за отегчителна. Но ако действително държите да я чуете…
Нищо не можеше да се сравни с благоговейния захлас, с който Фреди изслуша разказа за случилото се в Клуба на заслужилите консерватори.
— Да не искате да кажете — запита той накрая, — че пристигате в имението, представяйки се за оня жалък драскач?
— В общи линии това е идеята.
— Но защо?
— Имам си своите основания, другарю… как казахте ви беше името? Трипуд? Благодаря. Моля да ме извините, другарю Трипуд, но ще се въздържа да навляза в тях. А сега — рече Смит, — продължавайки тъй увлекателния разговор, който за жалост се наложи да прекъснем тази сутрин, защо искате да открадна огърлицата на леля ви?
Фреди подскочи. Дръзката постъпка на неговия събеседник дотолкова бе обсебила въображението му за момента, че напълно бе забравил за огърлицата.
— Да му се не види! — възкликна той. — Ами разбира се!
— Бихте ли се изразили по-точно?
— Приляга чудесно.
— Кое, огърлицата ли?