И като качи нозе на отсрещната седалка и разтвори отново бледоморавото томче, Смит се зачете. Фреди, в чиято глава все още вееха вихри, се загледа в прелитащия край прозореца пейзаж. Настроението му представляваше деликатна смесица от възторг и тревожни предчувствия.
3
Стрелките на гаровия часовник показваха няколко минути след девет, когато влакът спря на перона на Маркет Бландингс, за да се разтовари от изтъкнатите си пасажери. Полята все още бяха облени от златистите лъчи на залеза, докато колата, дошла да ги посрещне, пърпореше по двете мили черен път, които деляха малкото градче от замъка. След като преминаха между масивните каменни стълбове на портата на имението и поеха по виещата се алея, пътниците бяха обгърнати от упойваща тишина, която мекото бучене на двигателя още повече задълбочаваше, вместо да разчупи. Въздухът бе пропит от неописуемите аромати на английското лято. Някъде в далечината подрънкваха звънци на стадо, зайци се стрелкаха през пътя, подмятайки белите си опашки, а веднъж стадо подплашени сърни се мярна за кратко между дърветата. Единственото, което нарушаваше смълчаната магия, бе пискливият глас на лорд Емсуърт, върху когото видът на любимия имот произведе незабавен стимулиращ ефект. За разлика от сина му Фреди, спаружил се в ъгъла и терзан от свойствените му страхове и надежди, графът задърдори неспирно още в мига, в който колата навлезе в парка. С висок треперлив тенор и широки възбудени жестове той сочеше на Смит дъбове с история и рододендрони с минало. С приближаването на замъка и появата на първите цветни лехи монологът му придоби лиричен оттенък, превръщайки се в химн на радостта, през който като миньорен контрапункт преминаваше серия от хулителни забележки по адрес на Ангъс Макалистър.
Бийч, икономът, грижливо ги изгреба от колата пред парадния вход, обяви, че Нейна светлост и госпожица Пийви пият вечерното си кафе в беседката край игрището за кегли и не след дълго Смит, предвождан от Негова светлост, вече се ръкуваше с красива и внушителна дама, у която, макар държането й да бе самото доброжелателство, определено долови страховитост. От естетична гледна точка можеше само да се възхити на външността на лейди Констанс, но не можеше да скрие от себе си, че при конкретните обстоятелства би предпочел да има работа с нещо по-вяло и крехко. Лейди Констанс насаждаше усещането, че всеки, заставен да избира между бъркане с къса пръчка в гнездо на оси и приватизиране на каквото и да било от нея, би сторил най-здравословното за себе си, ако се придържа към осите.
— Добре дошли, господин Мактод — рече сърдечно лейди Констанс. — Толкова се радвам, че все пак успяхте да ни навестите.
Смит се зачуди на това „все пак“, но настоящото му положение бе изпълнено с толкова много неща, които обременяваха съзнанието, че не изпита никакво желание да се вглъбява в словесни неясноти. Той пое ръката й и отвърна, че е поласкан от топлия прием.
— Засега сме скромна компания — продължи лейди Констанс, — но в скоро време очакваме още доста народ. За момента вие с Ейлийн сте единствените ни гости. О, извинете, аз още не съм ви… Госпожица Пийви, господин Мактод.
Слабата грациозна жена, която по време на краткия разговор чакаше отстрани в поза на кротка летаргия, вторачила в Смит големи, пълни с копнеж очи, пристъпи напред. Тя стисна ръката му в своята, задържа я и с нисък, мек като сметана глас изрече една-единствена благоговейна дума.