— Ъ? — отговори Негова светлост разсеяно. Той беше открил книгата си и настървено разлистваше страниците й.
— Кларънс, можеш ли…
— Ангъс Макалистър — отбеляза лорд Емсуърт с много горчивина — е един твърдоглав син на Сатаната. Авторът на тази книга недвусмислено ясно обяснява с най-прости думи…
— Кларънс, можеш ли да ми заемеш три хиляди лири с добра лихва и да го запазиш в тайна от Кони?
Лорд Емсуърт премига.
— Да запазя в тайна от Кони? — Той вдигна очи от книгата си, за да погледне с братско съжаление този халюциниращ нещастник. — Скъпи приятелю, как е възможно да се запази някаква тайна от Кони?
— Тя няма защо да разбере. Ще ти кажа за какво ми трябват тези пари.
— Пари? — Погледът на лорд Емсуърт отново заблужда. Той пак се зачете. — Пари? Пари ли каза, приятелю? Пари? Пари? Какви пари? — Колко пъти съм казвал — победоносно обяви лорд Емсуърт, — че Ангъс Макалистър напълно греши по въпроса за ружите!
— Нека ти обясня. Тези три хиляди лири…
— Не, скъпи приятелю, не. Не, не. Отива ти — продължи Негова светлост с разсеяна сърдечност, — много ти отива да бъдеш тъй добър и щедър и да ми предлагаш пари, но аз си имам предостатъчно, благодаря ти, съвсем достатъчно. Нямам никаква необходимост от три хиляди лири.
— Ти не разбираш. Аз…
— Не, не. Не настоявай. Все пак съм ти много задължен! Беше много любезно от твоя страна, мой скъпи приятелю, да ми предоставиш тази възможност. Много любезно. Много, много, много любезно — продължи графът, придвижвайки се към вратата и същевременно четейки книгата. — Много, много, много…
Вратата се затвори след него.
— О, по дяволите! — изруга от все сърце господин Кийбъл.
Той се отпусна в едно кресло в плен на пълно отчаяние. Мислеше за писмото, което трябваше да напише на Филис. Бедната малка Филис… Налагаше се да й съобщи, че поисканото от нея не може да се уреди. И защо, разсъждаваше мрачно господин Кийбъл, докато ставаше от креслото и отиваше до писалището, не можеше да се уреди? Просто защото той беше безгръбначен червей с омекнали колене и се страхуваше от чифт сиви очи, склонни към смразяване.
Моя скъпа Филис, написа той.
И тук спря. Как, за Бога, щеше да й го съобщи! Ама че писмо! Господин Кийбъл се хвана с две ръце за главата и изстена на глас.
— Здравей, чичо Джо!
Писмописецът, обръщайки се бързо, съзря без капка удоволствие племенника си Фредерик, застанал до креслото му. Изгледа го гневно, защото беше не само раздразнен, ами и стреснат. Не чу отварянето на вратата. Сякаш зализаният младеж бе изскочил от дупка в пода.
— Влязох през прозореца — обясни Достопочтеният Фреди. — Кажи ми, чичо Джо…
— Добре де, какво има?
— Кажи ми, чичо Джо — продължи Фреди, — можеш ли да ми заемеш хиляда лири?
Господин Кийбъл изквича като ощипан пекинез.
3
Докато господин Кийбъл със зачервени очи и извън себе си от вълнение се надигаше бавно от креслото, започнал да се надува като апоплектичен червен балон, племенникът му умолително вдигна ръка. На Достопочтения Фреди започна да става ясно, че може би не изложи искането си с необходимия такт.
— Почакай секунда! — примоли се бързо той. — Не започвай, преди да съм обяснил.
Господин Кийбъл изрази чувствата си с гръмовно изсумтяване.
— Обясни тогава!
— Явно започнах не откъдето трябва. Не биваше да те цапардосвам така с подобна сума. Истината е, чичо Джо, че имам план. Давам ти думата си, че ако отложиш апоплектичния удар — продължи Фреди, оглеждайки ферментиращия роднина с известно безпокойство, — ще мога да те включа в нещо безпогрешно. И само питам, в случай че този план, за който говоря, според теб си струва хилядата лири, ще ми ги бутнеш ли? Аз съм навит да го изложа пред теб и да предоставя на честността ти да обере парсата, ако прецениш, че си струва.
— Хиляда лири!
— Приятна кръгла сумичка — подтикна го Фреди угоднически.
— Защо — поиска да узнае господин Кийбъл, донякъде дошъл на себе си — искаш хиляда лири?
— Че кой не иска, ако е въпросът? — философски вметна Фреди. — Но аз нямам нищо против да ти кажа специалната си причина, поради която ми трябват точно в този момент, ако се закълнеш да си затваряш човката пред родителя.
— Ако имаш предвид, че желаеш да не повторя пред баща ти каквото смяташ да ми съобщиш доверително, на мен, естествено, и през ум не би ми минало да го сторя.
Фреди изглеждаше озадачен. Не случайно не му викаха Фреди Бързото.
— Не ми стана ясно — призна той. — Какво ще рече това — ще му кажеш или няма да му кажеш?
— Няма да му кажа.