Смит от своя страна гледаше на предстоящото изпитание хладнокръвно. Той не спадаше към хората, у които предстоящата поява пред публика насажда морбиден ужас. Смит харесваше звука на собствения си глас, тъй че спускането на нощта го завари в бодро и дори приповдигнато настроение. Доволно заслушан в жуженето на прииждащата в салона тълпа, той се разхождаше по осветената от звездите тераса и пушеше последна цигара, преди дългът да го призове. А когато на няколко метра от себе си съзря Ива Халидей, седнала върху каменния парапет и загледана в кадифения мрак, чашата на благополучието му просто преля.
През целия ден той бе изпитвал растяща потребност от още една от задушевните раздумки с Ива, допринесли тъй много за радостта му от живота по време на неговия престой в Бландингс. Възпиран от съзнанието за нейната възмутителна склонност да се труди, за да оправдае заплатата си, Смит цяла сутрин старателно бе заобикалял малката стая до библиотеката, където тя трябваше да седи и да каталогизира книги, а когато след обяда все пак влезе вътре, я намери празна. Приближавайки сега към Ива, той мислеше с наслада за всички ония чудесни разходки, възхитителни излети по езерото и очарователни беседи, затвърдили окончателно убеждението му, че тя е единственото възможно от всички възможни момичета. Струваше му се, че в добавка към своята хубост Ива също така има способността да изважда на бял свят всичко най-ценно, което той притежаваше като душевност и интелект. Иначе казано, тя го оставяше да говори по-начесто и по-продължително от всяко друго момиче, което бе познавал.
Стори му се малко странно, че не дава никакъв признак да е забелязала появата му — лятната нощ не беше чак толкова непрогледна, че да го скрие от погледа й. А дори и да не го виждаше, Ива положително трябваше да го чуе, тъй като само преди секунда той се бе препънал неистово в една от шестнадесетте саксии, които Ангъс Макалистър, несъмнено воден от най-добри подбуди, бе наредил напряко на терасата същия следобед.
— Прекрасна вечер — каза той, настанявайки се изящно до нея върху зида.
Тя обърна глава към него за един кратък миг, след което отново зарея поглед в далечината.
— Да — отговори.
Явно не бе в словоохотливо настроение, но Смит не се даваше лесно.
— Вижте звездите — продължи той, обгръщайки ги със свойски, макар и не чак покровителствен жест. — Ярки, проблясващи и — ако мога така да се изразя — доста свястно подредени. Когато бях още момче, някой ме научи коя е Орион. А също така Марс, Венера и Юпитер. Трябва със задоволство да отбележа, че този напълно безполезен къс познание отдавна се е заличил от паметта ми. При все това уверено мога да твърдя, че ей онова, рошавото, дето се почесва там горе вдясно, е Голямата мечка.
— Така ли?
— Да, да, уверявам ви. — Смит стигна до извода, че астрономията не успява напълно да завладее публиката му, поради което реши да опита с темата „пътешествия“. — Чувам — рече той, че днес следобед сте ходили до Маркет Бландингс.
— Да.
— Много привлекателно градче.
— Да.
Настъпи пауза. Смит свали монокъла си и старателно се зае да го бърше. Струваше му се, че лятната нощ е започнала леко да захладнява.
— Това, което харесвам в английските провинциални райони — продължи той, — е, че когато властите свършат със застрояването на определено населено място, те слагат окончателна точка. Някъде през царуването на Хенри VIII старшият зидар е потупал последната къща с мистрията си и е казал: „Е, момчета, това ще е то Маркет Бландингс.“ На което подчинените му безспорно са отвърнали с едно дружно: „А хаирлия да е!“ — възглас, към който по онова време са били силно пристрастени. После оставили всичко и си отишли, а оттогава никой повече с пръст не го е пипал. Лично аз намирам подобна практика за похвална. Намирам, че придава успокояваща атмосфера. А вие?
— Да.
Доколкото тъмнината позволяваше, Смит подложи Ива на щателен оглед през своя монокъл. Настроението, в което я завари, бе ново и някак странно. Досега, при все че за негово удоволствие тя винаги му бе предоставяла основната част от диалога, съотношението в словесните им дялове рядко надхвърляше три към едно. И макар при общуването си с повечето хора Смит да предпочиташе монологовата форма, в компанията на Ива известна разговорливост от нейна страна определено го караше да се чувства по-непринудено.
— Ще дойдете ли да ме чуете как рецитирам? — попита той.
— Не.
Отговорът поне се различаваше от „Да“, но с това положителните му страни се изчерпваха. Смит не бе от мъжете, които се обезкуражават лесно, но дори той долови леко охлаждане на ентусиазма си. Въпреки това продължи да упорства.