Ива бе предполагала, че се е впуснала в тирада, която ще продължи, докато цялото й негодувание се излее и тя отново се почувства спокойна. Но след тази знаменателна реплика словоизлиянието й секна тъй безнадеждно, че тя можа само да разтвори очи в безмълвен потрес.
— Женската интуиция — продължи Смит — би трябвало отдавна да ви е нашепнала, че аз ви обожавам със страст, която скромният ми речник е безсилен да облече в думи. Вярно, както ще възразите вие, че се познаваме, едва отскоро, но нима времето не млъква, щом заговорят сърцата?
Ива повдигна вежди. Гласът й бе студен и враждебен.
— След всичко, което се случи — каза тя — сигурно не би трябвало да се учудвам, ако се окажете способен на всичко, но наистина ли избирате тъкмо този момент, за да… ми направите предложение?
— Прибягвайки до една от собствените ви любими думи — да.
— И очаквате от мен да го взема на сериозно?
— Категорично не. Разглеждам настоящото си признание изцяло като пробен изстрел. Ако желаете, можете да го приемете за един вид официална прокламация. Искам просто да впиша името си сред кандидатите за вашата ръка. Очаквам от вас, ако сте тъй добра, да запомните думите ми и да размисляте сегиз-тогиз над тях. Както би казал другарят Кутс — един млад мой приятел, когото все още не познавате — „поблъскайте си кратуната“.
— Какво си…
— Възможно е — продължи Смит — да ви споходят черни мигове — тъй като те спохождат и най-лъчезарните от нас — и вие да си кажете: „Никой на света не ме обича!“ В такива случаи бих искал да прибавяте: „Освен Смит.“ Не е изключено отначало тази мисъл да ви носи несъществена утеха. Постепенно обаче с отминаването на дните, които ще прекарваме заедно и през които моята натура ще се разгръща пред вас като листенцата на плахо цвете под лъчите на…
Очите на Ива се разтвориха още по-широко. Тя не бе предполагала, че е възможно смайването й да достигне по-мащабни размери, но откри, че е грешила.
— Нали и през ум не ви минава да останете тук? — ахна тя.
— Напротив, защо не?
— Но… какво според вас би ме спряло да разкрия пред всички, че не сте господин Мактод?
— Вашият ласкав, благороден характер — отвърна Смит. — Вашето голямо сърце. Вашето ангелско снизхождение. Като се има предвид, че дойдох тук като Мактод — а ако го видите отблизо, сама ще се убедите, че той не е личност, за която един мъж с изтънчена чувствителност би се оставил с лека ръка да го бъркат, — та като се има предвид, че приех ролята на негов дубльор единствено, за да се озова в замъка и да бъда близо до вас, не допускам, че ще имате суровостта да причините изритването ми оттук. Нека ви разкрия как стана. Когато лорд Емсуърт взе да си бъбри с мен под впечатлението, че съм другарят Мактод, аз го окуражих в заблудата му единствено с чистосърдечната цел да не го накарам да се почувства неловко. Дори когато ме уведоми, че очаква да отпътувам за Бландингс с влака от пет часа, нито за миг не помислих да се възползвам от поканата. Едва когато го видях да разговаря с вас на улицата и той ми каза, че е на път да ви предостави своето гостоприемство, разбрах, че за решителния мъж две алтернативи няма. Представете си! Два пъти през този ден вие се скривахте от моя живот — бих добавил, отнасяйки със себе си светлината от него — и аз започвах да се опасявам, че може да ви изгубя завинаги. Затова, макар и с душа, роптаеща срещу измамата, че ще се вмъкна в този щастлив дом като самозванец, аз бях принуден да го сторя. И ето ме тук!
— Вие наистина сте луд!
— Е, както вече казах, ще минат дни, вие ще имате не една възможност да вникнете в моята природа и много е възможно да настъпи миг, в който да решите, че все пак си струва да откликнете на любовта на едно честно сърце. Мога да добавя, че аз самият ви обичам още от мига, в който ви видях да дирите подслон от дъжда под оня навес срещу клуба. Помня дори, че го споделих с другаря Уолдуик. Вижте, аз не ви припирам за незабавен отговор…
— Само това оставаше!
— Просто казвам „помислете“. Това не е нещо, което ще ви докара до умствено изтощение. Ето, други мъже също ви обичат. Другарят Трипуд например. Просто ме прибавете към списъка — това е всичко, за което моля. Сещайте се понякога за мен. Аз може да съм от ония случаи, при които апетитът идва с яденето. Вероятно, когато за пръв път сте опитали маслини, те не са ви харесали. А сега ви харесват. Дайте ми оня шанс, който бихте предоставили на една маслина. Помислете, от друга страна, колко малко са нещата, които ви смущават у мен. Строго погледнато до какво всъщност се свеждат те? Единственото, което не ви допада, е фактът, че не съм Ролстън Мактод. А хрумвало ли ви е някога колко е малък на практика броят на хората, които са Ролстън Мактод? Ако оставите размислите си да потекат в тази насока…