— Ами онзи, който се прави на Мактод? Ако през цялото това време са у него?
— Не са. Ще претърся и неговата стая, но знам, че няма да намеря нищо. Той ще се включи в играта накрая, затова си измоли оная съборетина в гората за скривалище. Но те все още не са успели да му предадат огърлицата. Тя е някъде тук наоколо. И ако им се удаде да я скрият от мен — заключи с мрачна шеговитост госпожица Симънс, — могат да си я задържат като подарък за рождения ден.
2
Колко чудесен е, ако спре и се позамисли човек, неумолимият закон за равновесието в Природата. Наместо да хабим време и сили, завиждайки на разни хора, които ни превъзхождат в умствено отношение, по-добре да съобразим, че онези техни дарове, събуждащи нашата болезнена ревност, всякога са съпроводени от съответните наказания. Като непосредствен пример може да ни послужи Незаменимия Бакстър, който притежаваше мозък като моторна резачка, но бе принуден да заплаща за това със своя нощен покой. Тъкмо когато сладка леност започваше да го унася, и — вжжжж! — заработваше оня ми ти мозък и нежните валма на съня се стопяваха като шепа сняг в нажежена фурна.
Това беше обичайната практика дори когато животът течеше покрай него кротко и безбурно. А в тази нощ, натоварено с непосилното бреме на последните събития, съзнанието му отхвърляше и най-лекия намек за дрямка. Двата отмерени удара на часовника над конюшнята го завариха точно толкова буден, колкото биваше и посред бял ден.
Легнал върху постелята в мрака, той прехвърляше в ума си отново и отново известните му подробности. Малко преди да се оттегли в стаята си, госпожица Симънс му бе докладвала за проверката на спалните. Макар и подложени на най-щателен обиск, нито будоарът на Смит, нито мансардата на Кутс, нито малкото гнезденце на Ива на третия етаж бяха дали урожай. А това според госпожица Симънс подкрепяше първоначалното й мнение, че за момента огърлицата е укрита едва ли не върху корниза на някой прозорец или насред фоайето.
Сключил пръсти зад тила си, Бакстър обмисляше тази теория. Тя наистина изглеждаше обоснована, но нараняваше чувствата му, придавайки на търсенията му един лекомислен оттенък, присъщ на „Сляпа баба“ или „Топло-студено“. Като дете той винаги се бе отнасял с хладна резервираност към тези глупави забави и необходимостта да им се отдава сега като зрял мъж го потрисаше издън душа. И все пак…
Без да спира да мисли, той подскочи в леглото. Беше чул шум.
Позицията, която мнозинството хора заемат, щом чуят шум в нощта, е на благоразумна ненамеса. Но Рупърт Бакстър бе направен от по-корав материал. Звукът явно бе дошъл някъде отдолу — ако не дори от същото онова фоайе, където според госпожица Симънс можеше да е скрита похитената огърлица. Каквото и да го бе произвело, то не биваше да се пренебрегва. Незаменимия посегна за очилата си, които винаги лежаха в готовност на нощното му шкафче, измъкна се от леглото и като нахлузи чифт чехли, отвори вратата и се запромъква в мрака. Доколкото можеше да установи, задържайки дъха си и напрягайки уши, от избите до бойниците на замъка всичко кротуваше, но той все пак не бе удовлетворен и продължи да слухти. Неговата стая се намираше на втория етаж и заедно с още няколко излизаше в коридор, чиито перила се извисяваха над фоайето. Той се опря на тези перила и застана безмълвен и неподвижен като статуя на Бдителността.
Шумът, подействал тъй галванизиращо върху Незаменимия, бе един подчертано шумен шум, който само поради голямото разстояние и плътно затворената врата не му бе прозвучал като експлозия. Беше предизвикан от съкрушителното падане на малка масичка, крепяща върху себе си ваза, буркан с ароматизирани сушени цветя, изящно изработена индийска кутия от сандалово дърво и снимка в кабинетен формат на лорд Бошъм, най-големия син на граф Емсуърт. Масичката бе паднала, защото Ива, устремена през фоайето на път към своята скъпоценна саксия, се бе сблъскала с нея. От всички спортове на закрито — и Ива, застанала с пребледняло лице сред руините, първа щеше да потвърди тази истина — онзи, който носи минимум удоволствие на участника, е броденето в пълен мрак из фоайето на провинциално имение. Макар денем навигацията по тези места да не представлява затруднение, нощно време те се превръщат в същински капани за неподготвения.
Ива замръзна, притаила дъх. Шумът бе прозвучал тъй ужасно за гузните й уши, че тя очакваше всеки миг вратите на замъка да се заотварят, бълвайки навън гневно крещящи мъже с револвери. Но след като нищо не се случи, смелостта й се върна и тя продължи напред. Откри голямата врата, прокара пръсти по повърхността й и откачи веригата. Издърпването на резетата й отне само миг, след което се озова на терасата и се юрна стремглаво към редицата от саксии.