— Добрият стар чичо Джо! — въздъхна Фреди с облекчение. — Ти си върхът! Винаги съм го казвал. Тогава слушай — запознат ли си с патърдията около, неотдавнашната ми загуба на конните състезания?
— Да.
— Между нас казано, загубих петстотин от най-добрите. И ще ти задам само един простичък въпрос. Защо ги загубих?
— Защото си безподобно магаре.
— Е, да — съгласи се Фреди, като поразмисли над твърдението, — и това може да се каже. Но защо бях магаре?
— Господи! — възкликна ядосан господин Кийбъл. — Аз да не съм твоят психоаналитик!
— Имах предвид, че ако вникнеш обстойно в нещата, ще откриеш, че аз загубих всички тези мангизи просто защото стоях от погрешната страна на оградата. Залагането на коне не е доходоносно. Единственият начин да се направят пари е да станеш букмейкър и аз точно това ще сторя, ако се разделиш с въпросната хилядарка. Мое приятелче, с което бяхме заедно в Оксфорд, работи при букмейкъри и те са готови да ме включат, ако изкихам хиляда лири. Само че трябва да ги уведомя бързо, защото предложението няма да е валидно дълго време. Ти нямаш представа какво натискане пада за този вид работа.
Господин Кийбъл, който полагаше известни усилия да вмъкне някоя дума по време на тази тирада, най-сетне успя да заговори.
— И ти сериозно предполагаш, че аз бих… Но какъв смисъл има да си губим времето с приказки? Аз не съм в състояние да сложа ръка на споменатата от теб сума. Де да можех — додаде господин Кийбъл с копнеж. — Само да можех… — И погледът му се отклони към писмото върху бюрото, в което бе стигнал до „Моя скъпа Филис“ и там запецна.
Фреди го зяпаше с топло съпричастие.
— Запознат съм с положението ти, чичо Джо, и дяволски ми е криво за теб. Имам предвид леля Констанс и всичко останало.
— Какво! — Колкото и тягостно да се виждаше на господин Кийбъл финансовото му здраве, поне му оставаше утешителното предположение, че то е тайна за всички освен него и жена му. — Какво искаш да кажеш?
— Ами знам, че леля Констанс стиска златото в мъртва хватка и държи юздите на харчовете. И ако питаш мен, е срамота, дето отказва да помогне на горката стара Филис. Едно момиче — додаде Фреди, — което винаги съм харесвал. Направо безобразие. Защо, по дяволите, да не се омъжи за онзи Джаксън? В края на краищата любовта вода не става — заключи разпалено Фреди, който имаше категорично становище по този въпрос.
Господин Кийбъл издаваше странни преглъщащи звуци.
— Може би трябва да поясня — усети се Фреди, — че си пушех кротко след закуска там под прозореца и чух всичко от игла до край — как ти и леля Констанс се разправяхте за Филис, а после ти безуспешно се опита да привлечеш вниманието на родителя.
Господин Кийбъл побълбука известно време.
— Ти… ти си подслушвал! — успя да процеди накрая.
— И слава Богу — каза Фреди със сърдечност, ненакърнена от откровено кръвнишкия поглед, от който всеки по-чувствителен младеж би се опърлил, — защото измъдрих хитроумен план.
Мнението на господин Кийбъл за умствените данни на Достопочтения в никой случай не бе изложено на опасност да си удари главата в тавана. Ако последният не го бе сварил в такава покруса, той надали щеше да си губи времето да задълбава в подробностите на този план, чието споменаване току проблясваше в изказванията на Фреди като Хелиева комета. Но за да дадем представа доколко бе смазан в момента, сме принудени да признаем, че в разтревожените му очи, макар и неохотно, все пак проблесна слаб лъч на надежда.
— План? Искаш да кажеш план, който ще ми помогне да се измъкна от… от създалото се затруднение?
— И още как! Ти искаш най-добрите места в залата, а ние разполагаме с тях. Искам да кажа — продължи Фреди да тълкува тези странни думи, — че ти трябват три хиляди лири, а аз мога да ти кажа как да ги набавиш.
— Тогава бъди любезен да започнеш по същество — кисело каза господин Кийбъл, отвори вратата, озърна се внимателно навън, затвори я отново, прекоси стаята и се погрижи за херметизацията на прозореца.
— Става малко задушно, но може би имаш право — каза Фреди, наблюдавайки тези манипулации. — Добре, историята е следната, чичо Джо. Помниш какво каза на леля Констанс — дето нищо чудно някой да се вмъкне в къщата и да й задигне колието.
— Помня.
— Ами защо не?
— Защо не какво?
— Защо да не си ти?
Господин Кийбъл изгледа племенника си с неприкрито изумление. Той беше подготвен за гламавост, но тази надминаваше очакванията му.
— Да открадна колието на жена си!
— Точно така. Я колко си схватлив! Задигаш колието на леля Констанс. Защото, забележи — продължи Фреди и така забрави уважението, дължимо от племенник, че си позволи силно да тупне чичо си по гърдите, — че ако съпруг задигне нещо от жена си, това не е кражба. Такъв е законът. Научих го от един филм.