Изправен под бледото сияние на звездите, Бакстър се помъчи да възстанови сцената в ума си и се справи с удивителна точност. Видя как диамантите описват искряща дъга през прозореца. Видя как някой ги вдига от земята. Но всичко спираше дотук. Колкото и да се напрягаше, не можеше да види как този някой ги крие. И все пак бе твърдо уверен, че те са скрити някъде тук, само на няколко метра от мястото, на което стоеше.
Той напусна своята позиция край вратата и се залови да броди неспокойно наоколо, тъпчейки мекия торф с обутите си в чехли нозе.
Ива надзърташе от своето убежище в храстите. По-далечните предмети се различаваха трудно, но нейната приятелка Съдбата все още й правеше компания. По-рано същата вечер имаше миг, когато Бакстър, снемайки дневните си одеяния, се бе поколебал разсеяно между кафявата и лимоненожълтата си пижама, без дори да подозира какво е заложено върху този избор. Тогава Съдбата насочи неговата ръка към лимоненожълтата и той я облече, като в резултат на това сега сияеше като белите пера върху шлема на Хенри Наварски. Ива можеше с лекота да следи придвижването му и когато той се отдалечи достатъчно, се измъкна от укритието си и се впусна стремглаво към незащитения вход на цитаделата. В това време Бакстър се бе облакътил върху каменния парапет на терасата и мислеше, мислеше, мислеше.
Може би хладният ветрец, играещ край голите му пищялки, в крайна сметка охлади бурните страсти на секретаря и му навя обезпокоителната мисъл, че не е най-благоразумното нещо да стои тук сам посред нощ. От една банда крадци можеше да се очаква какво ли не, особено когато залогът беше диамантена огърлица, и Незаменимия заподозря, че в своята светла пижама вероятно представлява твърде примамлива жертва за всеки главорез, спотайващ се… да речем, ей в онези храсти. Едва ли не с конвулсивен гърч той се обърна, за да се прибере в къщата. Усърдието си беше усърдие, но когато нещата опираха до собствената кожа… Той чевръсто покри последните няколко метра от разстоянието.
Ала на прага установи, че лампите във фоайето вече не светят, а външната врата е здраво залостена.
3
По мнението на много дълбокомислени философи щастието в този живот зависи преди всичко от нашата способност да приемаме нещата такива, каквито са. Като пример за човек, довел до съвършенство това схващане, един виден арабски мъдрец ни разказва в съчиненията си за пътешественик, който легнал да поспи на една полянка. Случило се така, че точно под него в пръстта имало жълъд, който от топлината на тялото му покълнал и когато се пробудил, пътешественикът открил, че се намира на двадесет метра над земята, сред клоните на могъщ дъб. Неспособен да слезе на земята, той приел положението спокойно. „Щом не мога — рекъл си — да нагодя обстоятелствата към моята воля, ще нагодя волята си към обстоятелствата. Решавам да остана тук.“ Което и сторил.
Изправен пред дъбовите двери на замъка Бландингс, Рупърт Бакстър трудно можеше да мине за последовател на това възхитително учение. Не всеки би изпитал неподправена радост от това да се намери заключен извън провинциален замък в два и половина сутринта по лимоненожълта пижама, а Бакстър по природа бе по-зле пригоден от повечето хора да се наслади на подобно изживяване. Той бе сприхава и арогантна душа, поради което не закъсня да кипне в яростен протест срещу Съдбата, насадила го върху такива непоносими пачи яйца. Той дори стигна дотам, че нанесе на вратата злостен ритник. Откривайки обаче, че това носи щети само на пръстите на краката му, той се посвети на задачата да открие начин да проникне вътре, без да прибягва до бронзовото чукче, което би разбудило всички обитатели. Откакто къщата се бе наводнила с нагли и непочтителни младежи, той всячески се стараеше да ги избягва и нямаше никакво желание да се среща с тях в този час и в настоящото си одеяние. Като обърна гръб на парадния вход, той тръгна покрай стените на замъка и с всяка крачка сърцето му се свиваше все повече. През Средните векове — този бурен период от английската история, когато стените са се строяли с дебелина не по-малка от човешки бой, а прозорецът е бил не толкова пропускало на светлина, колкото удобна пролука, през която да се излива разтопено олово върху главите на гостите — Бландингс е представлявал непревземаема крепост. Но през цялата си кариера той едва ли бе изглеждал някому по-непристъпен, отколкото сега на Незаменимия Бакстър.