Нищо. Който и да спеше там, продължи да си спи безметежно. Небето розовееше, в бръшляна цвърчаха птички, други птици бяха започнали да блеят в храстите. Иначе казано, цялата Природа се събуждаше — с изключение на невидимия ленивец горе в онази стая.
Той хвърли второ камъче…
На Рупърт Бакстър му се струваше, че е изминала една кошмарна вечност, откакто стои тук и хвърля камъчета. Сякаш цялата Вселена се бе съсредоточила в усилията му да събуди оня поспалив пън и за един кратък миг умората го напусна, пометена от дива ярост. Тогава, като от някакъв отминал живот, в съзнанието му изплува споменът за друг мъж, стоял на същото това място и замерил някого през прозореца със саксия. Кой беше хвърлил саксията и по кого — всичко това сега тънеше в мъгла, но затова пък главното изпъкваше с кристална яснота, а именно, че онзи мъж бе открил вярното средство. Сега не беше време за камъчета. Камъчетата бяха жалък заместител. Ненапразно птиците, ветровете, щурците, целият хор на Природата, събуждаща се за новия ден, като че ли крещеше единогласно в ушите му: „Грабвай саксиите!“
4
Както бе изтъкнато и по-рано в този прям и откровен разказ за домашното ежедневие на британската аристокрация, способността за здрав и дълбок сън като правило е привилегия на онези, които не мислят бързо. Граф Емсуърт, който не беше мислил бързо от онзи паметен случай през лятото на 1874-та година, когато бе чул стъпките на баща си да се изкачват към плевника над конюшнята, където той, хлапак на петнадесет години, седеше, захапал първата си пура, се радваше на отличен сън. Той лягаше рано и ставаше късно. Негова скромна хвалба бе, че за повече от двадесет години нито веднъж не е пропуснал пълните си осем часа. Обикновено успяваше да ги докара до десет.
Но от друга страна, през всичките тези години не се бе случвало някой да му мята саксии през прозореца в четири часа сутринта.
Трябва да признаем впрочем, че дори при тези необичайни трудности той стори всичко възможно да съхрани рекорда си. Първият от снарядите на Бакстър, поразявайки едно канапе, не предизвика никаква промяна в равномерното му дишане. Вторият, който се стовари върху килима, го накара да се разшава. И едва третият, издумкал звучно по равномерно повдигащия му се корем, определено го отърси от съня. Той седна в постелята и се вторачи в грънеца.
Колкото и да е странно, преобладаващото чувство, обзело го в първия миг на пробуждането му, беше на облекчение. Ударът го бе изтръгнал от неспокоен сън, в който той спореше с Ангъс Макалистър по въпроса за ранните пролетни луковици и главният градинар, надвит словесно, подло го ръгна в ребрата с мотика. Макар и насън, лорд Емсуърт бе изпитал силно объркване какъв ход е редно да предприеме, затова, когато се намери буден и в собствената си спалня, отначало се изпълни с дълбока признателност, че необходимостта да вземе решение е най-малкото отложена. Ангъс Макалистър може би рано или късно щеше да го халоса с мотика, но засега още се въздържаше.
Последва период на мъглява почуда. Лорд Емсуърт гледаше саксията. Тя не му говореше нищо. Не помнеше да я е оставял там. Той никога не вземаше саксии в леглото си. Веднъж като дете взе умрелия си ангорски заек, но никога саксия. Цялото това явление бе крайно озадачаващо и Негова светлост, неспособен да разбули мистерията, вече бе на прага да вземе държавническото решение да поднови хъркането си, когато нещо едро и кораво профуча през отворения прозорец и се тресна в стената, където се потроши, но не на толкова ситни късове, та да не може да се познае, че и то, в дните на своя разцвет, е било саксия. В този миг очите на графа попаднаха върху килима, а сетне и върху дивана, и случката навлезе още по-дълбоко в зоната на Необяснимото. Достопочтеният Фреди Трипуд, който нямаше глас, но за сметка на това се упражняваше усърдно, напоследък лазеше по нервите на баща си с непрестанното тананикане на някаква ария, която завършваше с думите:
Не, това не е дъжд, не е дъжд.
От небето валят теменуууууужки.
На лорд Емсуърт му се струваше, че сега нещата са отишли с една стъпка по-далеч. От небето валяха саксииииии.
Обичайното отношение на граф Емсуърт към земните дела бе на разсеяна неангажираност, но настоящият феномен бе тъй удивителен, че той се оказа в плен на немалък трепет и интерес. Мозъкът му все тъй отказваше да се справи с проблема защо някой ще иска да хвърля саксии в стаята му в този час — или, ако е въпросът, в който и да било час, — но това не пречеше да отиде да се увери с очите си коя е тази ексцентрична личност.