А както по всичко личеше, резултатът бе нулев. Ничия глава не щръкна на прозореца да види какво става. Никакъв звук не показа, че спящият вътре се е размърдал. Наоколо цареше такъв покой, сякаш бе хвърлял не саксии, а розови листенца. Морна въздишка се откъсна от устните на Рупърт Бакстър. Миг по-късно той вече бе полегнал на земята, с глава, подпряна о парапета на терасата, един съкрушен човек.
Очите му се притвориха. Сънят, който тъй дълго бе прогонвал, сега бе желан гост. Когато Смит пристигна, размахвайки изискано стика за голф на Достопочтения Фреди сякаш бе лакирано бастунче, той тъкмо надаваше първото си звучно хъркане.
Смит беше милостива душа. Той не харесваше Бакстър, но това не бе причина да го остави да лежи върху прогизналия от утринната роса торф, изложен на риска да си навлече ишиас или лумбаго. Ето защо го ръгна със стика в стомаха, при което секретарят седна и запримигва. И ведно с пробуждащото се съзнание у него се надигна парещо чувство на протест.
— Бързо дойдохте, няма що — изръмжа той. И едва после, когато разтърка кръвясалите си очи и вече можеше да вижда по-ясно, разбра кой всъщност му се е притекъл на помощ. Видът на Смит, надвесен с блага усмивка над него, дойде като допълнително оскърбление за изранените му чувства. — А, вие ли сте? — рече със злост.
— Аз лично, от плът и кръв — отвърна лъчезарно Смит. — Стани, любими! Стани, защото утрото в котела на нощта е хвърлило тоз камък, що звездите пръсва без следа, и виж! — розовопръстата зора султановото минаре е уловила в клуп от светлина. Самият султан — добави той — се намира зад ей онзи прозорец и от скука размишлява над вашите мотиви да замеряте височайшата му снага със саксии. И действително защо, ако се осмеля да запитам, го направихте?
На Бакстър не му беше до откровения. Без да промълви нито дума, той се изправи и морно повлече нозе през терасата към парадния вход. Смит закрачи редом с него.
— На ваше място — рече Смит — и ви отправям този съвет, воден от най-сърдечни приятелски чувства, аз щях да положа всички усилия да възпра прорастването у себе си на тази пагубна страст към хвърляне на саксии. Знам, ще отвърнете, че във всеки миг можете я зарежете, че от още една саксийка няма да се свърши светът, но дали наистина ще спрете след първата? Не е ли точно онази първа съблазнителна саксийка, която води след себе си всички беди? Бъдете мъж, другарю Бакстър! — Той положи умолително длан върху рамото на секретаря. — Следващия път, когато ви дойде меракът, прекършете го. Прекършете го! Нима вие, наследникът на вековете, ще допуснете да станете роб на една привичка? Не! И вие знаете, и аз знам, че у вас се коренят далеч по-добри заложби. Използвайте силата на волята си, човече, използвайте силата на волята си.
Какъвто и отговор да се канеше да даде Бакстър на тази мощна тирада — а ако се съдеше по изражението, с което се обърна към своя събеседник, той имаше много какво да му каже, — един глас свише го възпря.
— Бакстър, драги!
Граф Емсуърт, проследил пробуждането на секретаря от безопасната наблюдателница в спалнята на Смит, без да забележи по-нататъшни признаци на насилие в поведението му, се бе решил да издаде своето присъствие. Паниката му беше отшумяла и той искаше да навлезе в първопричините.
Бакстър вдигна към прозореца изнурен взор.
— Мога да обясня всичко, лорд Емсуърт.
— Какво? — рече Негова светлост, подавайки се още по-навън.
— Мога да обясня всичко — ревна Бакстър.
— В крайна сметка нещата се оказаха съвсем прости — намеси се ведро Смит. — Той само се е упражнявал за състезанията по тласкане на мушкато на следващите Олимпийски игри.
Лорд Емсуърт намести очилата си.
— Лицето ви е изплескано — рече той, взирайки се надолу към опърпания си секретар. — Бакстър, драги, изцапали сте си лицето.
— Защото копах — отвърна мрачно Бакстър.
— Какво?
— Копах!
— Е, поне не е ял пръст — вмъкна Смит. — А защо сте копали? — запита кротко той. — Простете, ако въпросът ви се струва неуместен, но нормално е от наша страна да проявим известно любопитство.
Бакстър се поколеба.
— Защо сте копали? — попита лорд Емсуърт.
— Виждате ли? — рече Смит. — И той иска да знае.
Не за пръв път от началото на познанството им бясно раздразнение от тъпоумната настойчивост на неговия работодател лумна в гръдта на Рупърт Бакстър. Старият пън вечно се размотаваше наоколо и задаваше въпроси. Яростта и нуждата от сън се съчетаха, за да притъпят обичайната разсъдливост на секретаря. Той смътно съзнаваше, че издава на негодяя Смит, за когото бе убеден, че е организатор и подбудител на безчинствата от изминалата нощ, безценни сведения, но всичко бе за предпочитане пред това да стои тук и да се надвиква с лорд Емсуърт. Единствената му цел бе по-скоро да приключи с всичко и да се добере до леглото си.