— Мислех, че огърлицата на лейди Констанс е в една от саксиите — изкряка той.
— Какво?
Издръжливостта на секретаря се пропука. Тоя влудяващ разпит, дошъл като капак на прекараната безпокойна нощ, му дойде твърде много. С глух стон той се метна конвулсивно към вратата и изчезна през нея натам, където отвъд кошмарните гласове цареше мир.
Смит, лишен тъй рязко от освежителната компания, остана известно време край прага, вдишвайки с безмълвно одобрение ароматната прохлада на лятната утрин. Дълги години той не се бе измъквал от постелята толкова рано и беше забравил колко възхитителни могат да бъдат първите проблясъци на един юлски ден. За разлика от Бакстър, чиято егоцентрична душа бе непроницаема за подобни неща, той се опиваше от ласкавия ветрец, от песента на птиците, от розовеещото на изток небе. Но в крайна сметка трябваше да се отърси от своя унес, за да открие, че лорд Емсуърт се е свлякъл надолу по стълбите и настойчиво го подръпва за ръкава.
— Какво каза онзи? — попита Негова светлост. Той се чувстваше като човек, чиято телефонна връзка е прекъснала по средата на крайно увлекателен разговор.
— Кой? — сепна се Смит. — А, другарят Бакстър? Чакайте, нека помисля. Какво действително каза той?
— Нещо за нещо, което било в една от саксиите — подсети го Негова светлост.
— А, да. Той каза, че мислел, че огърлицата на лейди Констанс е там.
— Какво!
Тук трябва да споменем, че лорд Емсуърт не бе напълно в курса на последните събития в дома си. Спазвайки своя навик да си ляга рано, той бе пропуснал сензационното произшествие в големия салон, а тъй като спеше здраво, последвалите го писъци — или, както би казал лакеят Стоукс, крясъци — изобщо не го бяха обезпокоили. Той зяпна срещу Смит втрещен. За миг привидното спокойствие на Бакстър бе приспало първоначалните му подозрения, но сега те се завръщаха с нова сила.
— Бакстър е мислел, че огърлицата на сестра ми е в някоя саксия?
— Така го чух да казва.
— Но защо сестра ми ще си държи огърлиците в саксии?
— Е, тук вече ме хванахте натясно.
— Тоя човек е луд! — извика лорд Емсуърт, лишен и от последната сянка на съмнение. — Луд за връзване! И преди ми е минавало през ума, но сега вече съм сигурен!
Негова светлост не бе новак в симптомите. Неколцина от най-добрите му приятели пребиваваха в ония разкошни резиденции сред тихи паркове, оградени от високи зидове с натрошени бутилки отгоре, в които заможните и аристократични класи нерядко се оттеглят, когато напрежението на съвременния живот им дойде твърде нанагорно. А един от чичовците му по непряка линия, който се имаше за самун хляб, дори бе направил първото си публично изявление по въпроса в пушалнята на същия този замък. Тъй че ако имаше нещо, което лорд Емсуърт да не знае за побърканите, то изобщо не си струваше да се знае.
— Трябва да се отърва от него — рече той. И при тази мисъл ясното утро сякаш доби нова прелест за граф Емсуърт. Неведнъж той бе коткал в ума си сладкия блян да уволни своя незаменим, но тираничен секретар, само че никога досега този отвратително способен и компетентен млад мъж не му бе дал основателен повод да го стори. Нещо повече, страхът от необуздания гняв на сестра му попарваше подобни замисли още в зародиш. Но сега… Положително дори Кони с нейния магарешки инат не би му попречила да се освободи от услугите на секретар, който смяташе, че тя си държи бижутата в саксиите по двора и ходеше в тъмни зори да ги мята по прозорците на хората.
Видът му внезапно доби ведра приповдигнатост. Той си затананика игрива мелодийка.
— Ще се отърва от него — промърмори отново и примижа, вкусвайки благословените слова. После потупа дружески Смит по рамото. — Е, драги, май ще е най-добре да се качваме по стаите и да му дръпнем по още един сън.
Смит леко подскочи, тъй като междувременно бе успял да се потопи в някакви свои размисли.
— Опазил ме Бог — рече вежливо той — да ви задържам повече, щом желаете да се оттеглите за почивка. Но у мен — нали знаете какви са поетите — това чудно утро всели неудържимо вдъхновение. Затова ще поема към своето малко гнезденце сред дървесата и ще напиша поема.