Към втората група се числяха всички млади волни души, които в съдбовната нощ роптаеха срещу ориста си да бъдат натирени и запрени в големия салон, където да слушат как Смит рецитира своите „Мизерни песни“. Сега те се гърчеха само при мисълта какво са щели да изпуснат, ако лейди Констанс бе отслабила своята бдителност дотолкова, че да им позволи да се изнижат по посока на билярдната зала — надежда, която мнозина от тях лелееха до последния миг. За всички тези Реджита, Бъртита, Стюита и Арчита, които се ползваха от гостоприемството на лорд Емсуърт, случилото се беше върхът, нямаше грешка и безспорно бе точно онова, което им бе предписал докторът. Те прекарваха по-голямата част от времето си в прескачане от едно провинциално имение в друго, та събитието от отминалата нощ озаряваше това донякъде отегчително селско ежедневие подобно на ярка комета. А когато си помислеха, че непосредствено след него се задават и гуляите около Бала на графството, те наистина чувстваха подобно на поета Тенисън, че Господ е на небето и всичко е наред със света. И събрани на групички, захапали дълги цигарета, дърдореха весело и шумно като скорци.
Мрачната част на компанията, тази с натежалите сърца, посрещаше тяхното оживено бръщолевене със зле прикрито отвращение. Този отряд се състоеше от малко на брой, но затова пък качествени членове. Лейди Констанс можеше да се посочи като техен патрон и духовен водач. Утрото я завари все тъй в състояние, близко до припадък. След закуската обаче, която й бе донесена в стаята и подсладена от присъствието на господин Джоузеф Кийбъл, тя осезаемо живна. Господин Кийбъл, поне по мнението на съпругата си, се беше държал великолепно. Тя винаги го бе обичала горещо, но никога чак толкова, както в мига, когато той, въздържайки се и от най-лек упрек относно твърдоглавия й отказ да прибере бижутата в банката, многословно я увери, че ще й купи друга огърлица, също тъй красива и нито с пени по-евтина от старата. В тази точка от разговора лейди Констанс почти изневери на унинието. Тя дари господин Кийбъл с признателна целувка и атакува едва ли не със стръв рохкото яйце, което вяло чоплеше при влизането му.
Но няколко минути по-късно тази пролука в редовете на падналите духом успешно се запълни, при това не от друг, а от самия господин Кийбъл. От предната нощ той пребиваваше в щастлива увереност, че за изчезването на огърлицата е отговорен един от неговите двама агенти — Фреди или Ива. Фактът, че Фреди, разпитан скришом в стаята си, отрече със зейнала уста всяка своя съпричастност към делото, не го обезкуражи. Той бездруго не бе очаквал особени резултати от него. Но когато на излизане от покоите на лейди Констанс се сблъска с Ива и тя му предаде в кратки щрихи историята, започваща с попадането на огърлицата в ръцете й и завършваща — по подобие на модерен роман — с мрачния акорд на изчезването на саксията с мушкато, мрачните води на отчаянието се затвориха и над него.
Споменавайки накратко Фреди, чийто провиснал нос бе обект на значителни коментари сред младежта в имението, лорд Емсуърт, който се събуди в дванадесет часа, за да открие отвратен, че е пропуснал няколко часа сред любимите си лехи, и Незаменимия Бакстър, изкаран от съня си в дванадесет и четвърт от лакея Томас, който почука на вратата, за да му предаде придружена с чек бележка от неговия работодател, с която последният се освобождаваше от по-нататъшните му услуги, ние стигаме до госпожица Пийви.
В единадесет и двадесет същата сутрин, когато толкова много неща се случваха на толкова много хора, госпожица Пийви стоеше на Тисовата алея някъде по средата между нейния вход и мястото, където тя се сливаше с гората в западните покрайнини на имението, и се взираше войнствено в един тис с кръгла корона и заоблен като калпаче на гъба върхар. Тя изглеждаше отдадена на пламенен монолог. Иначе казано, думите излитаха от устата й със значителна бързина, макар наоколо да не се забелязваше никой, към когото да се отнасят. Само изключително тънък наблюдател би съзрял едно леко, но многозначително трептене сред гъсто преплетените клони на дървото.
— Ах ти, шаран тъпоглав! — казваше поетесата с онова мъчно сдържано напрежение, което в тежки мигове бликва от недрата на благородните и емоционални натури. — Има ли на тоя свят работа, която да можеш да свършиш, без да си настъпиш палците и да оплескаш всичко? От него се иска само да мине под един прозорец и да прибере няколко диаманта, а той седнал да ми разправя…