Выбрать главу

— Ама, Лиз! — рече жаловито дървото.

— Аз поемам цялата трудност на гърба си. За него остава да свърши нещо, с което и тригодишно дете би се справило. И той пак…

— Ама, Лиз! Казвам ти, че не можах да намеря камъните. Изтичах там, както се разбрахме, но тях ги нямаше.

— Нямало ги! — Госпожица Пийви тупна гневно по мекия мъх с изящно обутото си краче. — Как ще ги има, като си толкова тъп, че няма да забележиш и ръчна количка в телефонна кабина. Ти не си гледал!

— Гледах, Лиз. Честна дума, гледах.

— Слушай, камъните са били там. Аз ги изхвърлих в мига, в който угаснаха лампите.

— Ами значи някой ме е изпреварил и ги е забърсал преди мен.

— Кой ще те изпревари? Всички бяха горе в салона.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? Дали съм… — Гласът на поетесата замря. Очите й се взираха напрегнато към входа на алеята, откъдето току-що се бе появила една двойка. — Шшт! — изсъска приглушено тя. Затваряй си устата, Ед. Някой идва.

Двамата натрапници, принудили госпожица Пийви да спре кастренето на своя провинил се помощник, бяха от различен пол — едно високо светлокосо момиче и един още по-висок, облечен в безукорен бял костюм младеж, съзерцаващ спътницата си през сияещ монокъл. Внезапна мисъл бе озарила госпожица Пийви при тяхната поява и сега тя следеше приближаването им с изпитателен взор. Недоверието й към Смит датираше още от мига, в който господин Кутс го разобличи като самозванец, но фактът, че тъй често го виждаше в компанията на Ива, я бе накарал да разпростре подозренията си и над нея. Разбира се, може и да ставаше дума за случайно приятелство, възникнало тук в замъка, но нещо подсказваше на госпожица Пийви, че не е зле да държи това момиче под око. И ето че тази сутрин двамата отново бяха заедно, а като се замислеше, тя не помнеше да е видяла Ива на поетичната вечер. Вярно, там имаше куп народ, но външността на Ива биеше на очи и тя не се съмняваше, че е щяла да я забележи, ако е присъствала. И след като я е нямало в салона, какво пречеше да е била на терасата? А че снощи е имало някой на терасата, това бе сигурно. Въпреки суровите си нападки в неотдавнашния спор, дълбоко в сърцето си госпожица Пийви не вярваше, че дори пън като Еди Кутс може да не види огърлицата, ако тя се е търкаляла под прозореца.

— Добро утро, господин Мактод — изгука тя. — Ах, толкова съм разстроена от тази ужасна история. А вие, госпожице Халидей?

— И аз — отвърна Ива и никога не бе изговаряла по-правдиви думи.

Смит от своя страна преливаше от бодрост и добро настроение. Състоянието на нещата го задоволяваше напълно и за това особено допринасяше успехът му да убеди Ива да излязат заедно на една утринна разходка до неговата малка къщурка сред дървесата. Въпреки своя навик да приема нещата леко, той донякъде се опасяваше, че снощната беседа на терасата може да се е отразила пагубно върху тяхната близост. Но сега вече се чувстваше изпълнен с доброта и благосклонност към целия човешки род — дори и към госпожица Пийви, поради което я дари с ослепителна усмивка.

— Нека винаги се стремим — рече той — да виждаме светлата страна на нещата. Жалко наистина, че снощното ми четене трябваше да се прекрати с цената на двадесетина хиляди лири от ковчежето на семейство Кийбъл, но не бива да забравяме, че ако не беше това своевременно прекъсване, аз сигурно щях да продължа още поне час. Какво да правя, такъв съм си. Приятелите често ми казват, че отворя ли веднъж уста, само световен катаклизъм може да ми я затвори.

— Сърцето ми щеше да се пръсне от страх — рече госпожица Пийви и потрепервайки деликатно, се обърна към Ива. — А вашето, госпожице Халидей?

— Аз не бях там — отвърна разсеяно Ива.

— Госпожица Халидей — поясни Смит — през последните дни имаше богата възможност да ме опознае като оратор и с присъщата си разсъдливост реши да не се пресилва, като ме слуша повече от абсолютно необходимото. Трябва да призная, че това леко ме нарани, но премисляйки трезво, стигнах до извода, че позицията й е била напълно оправдана. Но ето че аз отново се разбъбрих, макар да виждам, че вие бихте желали да останете сама. Положително сме прекъснали нишката на вдъхновение, което в противен случай би разцъфтяло в сонет, балада или някой друг поетически шедьовър. Да вървим, госпожице Халидей. Една странна и отблъскваща жена — каза той на Ива, когато се поотдалечиха, — създадена с непостижима за мен цел. Навикнал съм да мисля, че всичко на този свят е поставено на мястото си с определено предназначение. Но защо небесата са пуснали сред нас госпожица Пийви, е нещо, което не мога да проумея. Не би било пресилено да се каже, че само като я видя, и ме свива под лъжичката.