Достопочтеният Фреди много си падаше по филмите. Способен бе от пръв поглед да различи суперфилм от супер суперфилм и това, което не знаеше за неблаговерните съпруги и разюзданите клубни членове, можеше да се побере в един ред субтитри.
— Ти май не си с всичкия си! — изръмжа господин Кийбъл.
— Няма да ти е трудно да го докопаш. А щом това стане, всички ще са щастливи. Ти само ще попълниш чек за ново колие за леля Кони, което ще я направи щастлива като пойна птичка, пък и ще си вдигнеш малко рейтинга пред нея, ако ме разбираш. И ти остава другото колие, задигнатото, за да играеш с него. Нали загряваш? Можеш да го продадеш тайно, да изпратиш на Филис нейните три хиляди, да ми бутнеш моята хилядарка и дори ще ти артиса малка, но сладка сумичка, която можеш да скъташ някъде по-надалеч от леля Кони. Върши голяма работа — поясни Фреди — при неотложни и извънредни нужди.
— Ти май не си…
Господин Кийбъл се канеше да повтори предишната си забележка, когато внезапно прещрака, че въпреки предрешеното си мнение, младият мъж си беше много дори с всичкия. Планът, по чийто адрес се канеше да изпръхти презрително, бе тъй брилянтен и същевременно прост, че изглеждаше почти невероятно неговият радетел да го е изработил без намеса отвън.
— Не е мой — призна Фреди скромно, сякаш в отговор на мисълта. — Видях веднъж почти същото в един филм. Само че там човекът, ако си спомням добре, искаше да подхлъзне застрахователната компания и задигна акции, а не колие. Но принципът е същият. Е, чичо Джо? Какво ще кажеш? Струва ли това хиляда лири?
Въпреки че собственоръчно се погрижи да затръшне вратата и прозореца, господин Кийбъл не можа да не се огледа конспиративно наоколо. Те разговаряха тихо, но сега думите му излязоха като едва доловим шепот.
— Възможно ли е наистина да се осъществи?
— Ами да, какво, по дяволите, ще ти попречи? Можеш да го свършиш за нула време. А красотата на цялата работа е в това, че ако те спипат, никой нищо не може да ти каже, защото, ако съпруг свие нещо от жена си, не се брои за кражба. Закон.
Изявлението, че при посочените обстоятелства никой нищо не можел да му каже, според господин Кийбъл тъй съществено се разминаваше с фактите, че той се почувства принуден да възрази.
— Леля ти ще има доста какво да каже — отбеляза той печално.
— Ъ? А да, схващам мисълта ти. Е, риск печели, риск губи. В края на краищата шансът тя да научи е нищожен.
— Но съществува.
— Е, да.
— Фреди, момчето ми — каза господин Кийбъл разтреперано, — не ми стиска!
Представата как неговите хиляда лири му се изплъзват така впечатли Фреди, че той се изрази спрямо по-възрастния мъж с маниер, твърде неподходящ за разликата в годините им.
— Ама чакай, не бъди такъв заек!
Господин Кийбъл поклати глава.
— Не — повтори той. — Не ми стиска.
По всичко личеше, че преговорите са достигнали мъртва точка, но Фреди, пътеводен от хилядата си лири, беше прекалено материално стимулиран, за да допусне такъв скапан край на един тъй многообещаващ заговор. Докато стоеше там и се мусеше на шубето на чичо си, една идея го осени.
— Сетих се! — извика той.
— Не крещи така! — изстена изтерзаният господин Кийбъл.
— Сетих се какво трябва да направим — повтори Фреди с Дрезгав шепот. — Какво ще кажеш, ако аз гепя колието?
— Какво!
— Какво ще кажеш ако…
— Ще го направиш ли? — Надеждата, помръкнала от лицето на господин Кийбъл, изгря отново. — Момчето ми, наистина ли ще го направиш?
— За хиляда лири ще го направя и тиролски танци ще играя.
Господин Кийбъл сграбчи ръката на младия си роднина и трескаво я замачка.
— Фреди — зашепна той, — в момента, в който поставиш колието в ръцете ми, аз ще ти дам не хиляда, а две хиляди лири.
— Чичо Джо — изрече Фреди със същата страст, — договорихме се!
Господин Кийбъл избърса чело.
— Мислиш ли, че ще се справиш?
— Да се справя? — Фреди тихо се засмя. — Ти само ме гледай!
Господин Кийбъл отново замачка сърдечно ръката му.
— Трябва да изляза и да глътна малко въздух — каза той. — Целият треперя. Мога ли наистина да оставя тази работа в ръцете ти, Фреди?
— Иска ли питане!
— Добре. Тогава довечера ще пиша на Филис, че може и да изпълня желанието й.
— Не „може“! — възкликна Фреди с леко сърце. — Подходящата дума е „ще“. Дяволско „ще“! Айларипи!
4
Радостта е силно лекарство, но подобно на други лечебни средства притежава несъмнения недостатък, че ободрителното й въздействие рядко издържа на проверката на времето. В продължение на може би десет минути, след като чичо му го остави, Фреди Трипуд седя, или по-скоро полулежа в креслото в състояние на екстаз. Той се чувстваше силен, деен и готов за подвизи. След това постепенно като смразяващ вятър започна да го обзема съмнение — отначало почти незабележимо, после все по-настойчиво, докато след четвърт час се озова в прегръдките на силно изразено неверие в себе си. Или ако се изразим по-малко елегантно, той страдаше от извънредно силен пристъп на изстиване на краката.