— На един от прозорците във фоайето, където пропиляваше своята прелест. Но дължа да призная, че съм леко разочарован от него. Аз очаквах да превърне старата бърлога в пъстроцветна леха, а май не се получи точно така.
— Като за мушкато е чудесно.
— Ето тук не мога да се съглася с вас — отвърна Смит. — Както го гледам, сигурно има шап.
— Трябва само да се полее.
— А това живописно кътче не разполага със собствени водоизточници. Вероятно бившият му обитател в дните на своето пребиваване тук се е бъхтил до задния вход на замъка с кофа в ръка, за да удовлетвори нуждите си. Но ако това прежълтяло растение си въобразява, че ще търча нагоре-надолу като финикиец, за да му нося освежителни напитки, то дълбоко греши. Още утре заминава в кофата за боклук.
Ива затвори очи с трепетното съзнание, че наближава сюблимният миг. Устата й бе пресъхнала като на комарджия, заложил всичко върху едно хвърляне на заровете.
— Направо срамота! — рече тя и гласът й, макар да се мъчеше да го овладее, потрепери. — Защо по-добре не ми го дадете, за да се погрижа за него? Тъкмо такова нещо ми трябва за стаята.
— Но моля ви, вземете го — каза Смит. — Не е мое, но все пак го вземете. И ако позволите да добавя, твърде окуражително е, че приемате подаръци от мен по този спонтанен начин. Защото е всеизвестно — поясни той, — че най-сигурният знак, предвещаващ изгрева на святото чувство любов, е именно тази охота да се получи дар от ръцете на обожателя. Значи бележа напредък.
— Нищо не бележите — сръфа го Ива, но очите й искряха, а сърцето пееше в гърдите й. В обрата на своите чувства, настъпил след като подозренията й към този чудат младеж се разсеяха, тя започваше да изпитва към него известна топла симпатия. — Трябва вече да тръгвам — каза Ива, като взе саксията и здраво я прегърна. — Чака ме работа.
— Работа, работа, все работа! — въздъхна Смит. — Това е проклятието на нашия век. Е, какво пък, ще ви придружа до вашата килия.
— Не, няма — отсече Ива. — Искам да кажа, благодаря ви за любезното предложение, но искам да съм сама.
— Сама? — Смит я изгледа с невярващи очи. — Когато имате възможността да бъдете с мен?
— Довиждане — каза Ива. — Благодаря ви, че бяхте тъй гостоприемен и щедър. Ще се опитам да намеря някакви възглавнички и покривки, за да поосвежа това място.
— Нищо не би го освежило повече от вашето присъствие — рече Смит, докато я изпращаше до вратата. — Между другото, връщайки се към темата на снощния ни разговор, когато ви помолих да се омъжите за мен, пропуснах да спомена, че умея да правя фокуси с карти.
— Наистина?
— А също така много сполучливо имитирам котка, викаща своите малки. Нима това не ви впечатлява? Помислете! Тези неща са незаменима забава за дългите зимни вечери.
— Само дето аз няма да съм наоколо, когато имитирате котки през дългите зимни вечери.
— Според мен грешите. Представяйки си своя малък дом, аз ви виждам съвсем ясно, седнала край огнището. Камериерката е вчесала косите ви и отблясъците на потрепващия пламък играят във вашите прекрасни очи. Вие сте приятно уморена от следобедното пазаруване, но не чак дотам, че да не можете да изтеглите една карта — коя да е карта — от колодата, която ви предлагам…
— Довиждане — каза Ива.
— Щом трябва, довиждане. Засега. Нали ще ви видя отново?
— Предполагам.
— Чудесно! Ще броя всяка минута.
Ива закрачи бързо по пътеката. Гушнала саксията под мишница, тя се чувстваше като дете, което се готви да отвори коледния си подарък. Но преди да стигне далеч, един вик я спря и тя зърна Смит да се носи в грациозен галоп по дирите й.
— Ще ми отделите ли още една секунда? — попита той.
— Разбира се.
— Забравих да ви кажа, че мога да рецитирам „Ринги-ринги-рае“. Нали ще размислите и над това?
— На всяка цена.
— Благодаря ви — рече Смит. — Имам чувството, че може би тъкмо то ще обърне везните.
И като повдигна галантно шапка, той препусна обратно към къщата.
Ива разбра, че не може да чака повече. Смит се беше скрил от хоризонта и в гората цареше безлюден покой. Из клоните чуруликаха птички, а слънцето разливаше по земята малки езерца от злато. Тя се озърна припряно и се шмугна под клоните на едно дърво.
Птиците спряха да пеят. Слънцето вече не светеше. В гората бе станало хладно и зловещо. Защото Ива с натежало като камък сърце гледаше незрящо малката купчинка пръст в краката си, която бе прекарвала отново и отново през трескавите си пръсти в безплодно усилие да намери една огърлица, която не беше там.
Тринадесета глава
СМИТ ПОСРЕЩА ГОСТИ