— Какво има? — попита Фреди.
Ива го улови възбудено за ръкава и го задърпа встрани от къщата. Не че имаше особена нужда да го прави, тъй като суматохата вътре кипеше с неотслабваща сила.
— Фреди — прошепна тя, — слушай! Вчера, след като се разделихме с теб, срещнах господин Кийбъл и той ми разказа всичко за това как двамата сте замислили да откраднете огърлицата на лейди Констанс.
— Майко мила! — изпищя Фреди и се замята като харпунирана риба.
— И аз имам една идея — додаде Ива.
Това наистина беше така, и то само отпреди секунда. Досега колкото и да виреше храбро брадичка и да се уверяваше, че играта не е приключила, нито пък пилците са преброени, един подъл тих гласец не спираше да й нашепва, че това си е чиста проба фукня. „Е, и какво ще направиш?“ питаше този гласец и до този миг тя не намираше какво да му отговори. Но сега с Фреди като съюзник можеше да действа.
— Разказал ти е всичко? — мърмореше пребледнелият Фреди. Чичо му Джоузеф никога не се беше откроявал с ярък интелект в неговите очи, но да не може да си държи езика зад зъбите вече преля чашата. Всъщност той си мислеше за господин Кийбъл същото, което и господин Кийбъл си бе помислил за него в първите минути на беседата с Ива в Маркет Бландингс. А душевната мъка, която тези размишления му носеха, по нищо не се отличаваше от онази, изпитана вече от по-възрастния конспиратор. Тръгнеше ли веднъж мълвата, разсъждаваше със свито сърце той, човек не знае докъде ще се разпростре. Пред вътрешния му взор изплува болезнена картина, в която леля му Констанс, осведомена за заговора, му бе сложила ръката в менгемето и си искаше обратно огърлицата. — Разказал ти е всичко? — изблея той и също като господин Кийбъл попи чело с носна кърпичка.
— Не се безпокой — рече нетърпеливо Ива. — Всичко е наред. Той помоли и мен да я открадна.
— Теб? — зяпна Фреди.
— Да.
— Стига, бе! — извика Фреди, галванизиран. — Значи ти си я пребарала снощи?
— Да, аз. Само че…
За миг Фреди трябваше да се пребори с нещо, което почти можеше да се нарече низка завист. Сетне едни по-светли чувства надделяха. Той потръпна от мъжествено благородство и нежно потупа ръката на Ива. Ако не беше толкова тъмно, тя щеше да види как от цялата му осанка се излъчва себеотрицание.
— Малкото ми момиченце — мълвеше той. — За никой друг не бих се зарадвал повече, че е уцелил тая хилядарка. Искам да кажа, при положение, че аз самият не мога. Малкото ми момиченце…
— Я млъквай! — сряза го Ива. — Не съм го направила за никакви хилядарки. Не съм искала от господин Кийбъл да ми дава пари…
— Не си искала пари! — повтори озадачено Фреди.
— Исках просто да помогна на Филис. Тя ми е приятелка.
— Приятели, стари койоте! Приятели оттук до края на света! — извика Фреди, дълбоко затрогнат.
— Какви ги плещиш?
— Извинявай. Това е от един филм — „Прерийни вълци“. Просто ми мина през ума. Казват го някъде към средата, когато двамата герои…
— Добре, добре, няма значение.
— Стори ми се, че пасва.
— Фреди, млъкни!
— Няма проблеми!
— Я ми кажи — започна наново Ива, — господин Мактод ще ходи ли на този бал?
— Ами да, сигурно.
— Слушай тогава. Нали знаеш оная барака, която баща ти му разреши да използва? В гората зад Тисовата алея.
— Барака? Не знам за никаква барака.
— Мактод има една малка къщурка — рече Ива. — И веднага щом всички заминат за бала, ние с теб ще отидем да я оберем.
— Какво!
— Ще я оберем!
— Ще я оберем?
— Да, ще я оберем!
Фреди преглътна.
— Виж, съкровище — рече той жалостиво, — право да си кажа, май не разбирам какви ги говориш.
Ива се напрегна да запази спокойствие. В крайна сметка, мина й през ума, може би подходът й бе твърде скорострелен. Желанието да халоса Фреди с нещо тежко по главата отмина и тя започна да говори бавно и доколкото й беше по силите, с думи от по една и две срички.
— Ей сега ще ти стане ясно, стига само да стоиш мирно и да ме слушаш. Тоя мъж, дето се нарича Мактод, не е никакъв Мактод. Той е крадец и се е вмъкнал тук, като е казал, че е Мактод. Тази нощ открадна огърлицата от мен и я скри в онази своя къщурка.
— Ама… такова!
— Не ме прекъсвай. Знам, че я крие там, затова, когато отиде на бала и брегът остане чист, двамата с теб ще отидем и ще ровим, докато я открием.
— Ама такова!
Ива за сетен път потисна раздразнението си.
— Какво има, Фреди?
— Ти наистина ли мислиш, че тоя чешит е докопал диамантите?
— Сигурна съм.
— Ами тогава всичко е наред, защото аз самият го докарах тук да я щипне за чичо Джоузеф.
— Какво!
— Самата истина. Разбираш ли, бях почнал да се съмнявам дали съм подходящ за тая работа, затова го впримчих за съучастник.