— Повярвайте ми…
— Не, няма. Фреди ви е довел тук, за да му помогнете да открадне тази огърлица и да я даде на господин Кийбъл, та да може той да помогне на Филис, а сега вие сте я докопали и искате да я задържите за себе си.
Смит се сепна.
— Ама всички ли са вътре в тоя заговор! Да не би и вие да се числите към агентурата на другаря Кийбъл?
— Господин Кийбъл просто ме помоли да се опитам да му набавя огърлицата.
Смит със задълбочен вид си постави монокъла.
— Това — рече той — отприщва ново русло за размисли. Възможно ли е през цялото време да съм бил несправедлив към другаря Трипуд? Трябва да призная, че когато преди малко го открих да стои тук като Гай Марий сред руините на Картаген6 (алюзията е класическа, плод на скъпо платено обучение, като се започне с Итън и се свърши с Оксфорд), у мен се надигна, или по-право подскочи подозрението, че той се мъчи да играе двойна игра както с шефа, така и с мен, като обсеби огърлицата с оглед използването й за свое по-нататъшно лично облагодетелстване. Дори през ум не ми мина, че и той от своя страна може да ми приписва същото подло лукавство.
Ива изтича до него и го сграбчи за лакътя.
— Господин Смит, нима всичко това е вярно? И вие наистина сте приятел на Филис?
— Тя гледа на мен като на роден дядо. А вие приятелка ли сте й?
— Навремето бяхме съученички.
— Това — произнесе тържествено Смит — е един от най-щастливите мигове в моя живот. Ето че всички се оказахме едно голямо сплотено семейство.
— Но защо никога не съм чувала Филис да говори за вас?
— Тъй ли? — удиви се Смит. — Странно! Нима се е срамувала от своето познанство с един скромен труженик?
— Един какво?
— Трябва да знаете — поясни Смит, — че до неотдавна аз припечелвах коравия си залък, товарейки риба на Билингсгейтския пазар. Тъй че възможно е някаква снобска жилка у невестата на другаря Джаксън, която, честно казано, не бях подозирал, да я е възпряла да спомене, че вратите на дома й всякога са широко отворени за един човек от рибния бизнес.
— Мили Боже! — извика Ива.
— Моля?
— Смит… Риба… Ами значи тъкмо вие сте идвали у Филис, когато аз й бях на гости, два-три дни преди да отпътувам за насам. Помня как тя ми каза колко съжалявала, че сме се разминали. Според нея вие сте били точно типът, който аз… Искам да кажа, че много съжали, загдето не сме се запознали.
— С всеки изминал миг — отбеляза Смит — душата ми се изпълва с все по-топло задоволство. Струва ми се, че ние с вас просто сме създадени един за друг. Аз съм най-добрият приятел на най-добрата ви приятелка, при това и двамата имаме вкус към обсебването на чужди бижута. Не виждам как може да се оспори изводът, че тук става дума за две сродни души.
— Къде е огърлицата?
Смит въздъхна.
— Деловата нотка. Все тази делова нотка. Не можем ли да отложим всичко това за по-късно?
— Не можем.
— Е, добре!
Смит прекоси стаята и сне от стената витринката с препарираните птици.
— Единственото място — рече съкрушено Ива, — където не се сетихме да погледнем!
Смит отвори витринката и извади средната птица — чучело с угнетен вид, от стъклените очи на което струеше мирова скръб. Той порови във вътрешността му и извади нещо, което заискри и засия на светлината на газената лампа.
Ива почти влюбено зарови пръсти в скъпоценните камъни, поставени на малката масичка пред нея.
— Колко са красиви!
— Определено. Спокойно мога да кажа, че от всички бижута, които някога съм крал…
— ХЕЙ!
Ива изпусна огърлицата с неволен писък. Смит се извъртя кръгом. На прага стоеше господин Едуард Кутс с насочен срещу тях пистолет.
4
— Горе ръцете! — рече господин Кутс с нешлифованата рязкост на човек, лишен от преимуществата на грижливото домашно възпитание. Той пристъпи предпазливо напред, предшестван от револвера. Това бе мъничко изящно оръжие, което би могло да бъде собственост на някоя изискана дама. Всъщност господин Кутс го бе заел от госпожица Пийви, която в този момент също влезе в стаята, облечена във вечерна рокля в сребърно и черно. Раменете и бяха загърнати в ефирен шал, а одухотвореното й лице сияеше в приглушената светлина.
— Нямаш грешка, Ед — отбеляза делово госпожица Пийви.
Сетне се втурна към масата и грабна оттам огърлицата. Господин Кутс, макар и несъмнено поласкан от комплимента, не даде никакви признаци за това, а продължи да фиксира Ива и Смит със суров взор.
— Без номера — посъветва ги той.
6
По време на унищожаването на Картаген в третата пуническа война (146 г.пр.Хр.) бъдещият велик римски военачалник Гай Марий още се е намирал в крехка детска възраст, така че язък за скъпото обучение на Смит — Б.пр.